За първи път в своя брак Корд се запита дали не е изгубил своята съпруга.
— Този случай съвсем ме повлече.
Той си мислеше най-вече за въздействието върху Джейми, но си спомни също, че бе отказал шерифския пост заради смъртта на Джени Гебън. Предположи, че и Даян си мисли за това.
— Да беше казала нещо.
— О, Бил, как да го проумееш всичко това? Ето, цялото си време прекарвахме със Сара. Просто приемахме, че Джейми не се нуждае от нас толкова много, колкото тя. Оказва се, че точно той е бил нуждаещият се, а тя се справя по-добре без нас.
— Вината е предимно моя — рече Корд. — Знаех за турнира. Дори го очаквах с нетърпение. После чух за Гилкрист и хукнах като хрътка, подушила заек.
Тя се изправи и тръгна по коридора към телефонен автомат. Този, на когото се обаждаше, не си беше вкъщи. Тя направи гримаса, върна слушалката, взе си обратно монетата и отново седна мълчаливо.
Бдението им продължаваше. Корд извади монета от джоба си и започна да я върти около пръстите си. Монетата падна и иззвънтя, въртейки се, докато се спря. Той я вдигна и я прибра в джоба си. После вратата се отвори и трима лекари излязоха. Двамата съпрузи впиха поглед в лицата им, търсейки отговор, но срещнаха само безстрастен израз. Един от тях, главният невролог, седна на стол до Даян. Започна да говори.
Корд чуваше думите. „Мозъчният ствол… Минимално… Сериозно мозъчно сътресение… Без жизнено обезпечаване…“ Той говори пет минути и им каза всичко, което биха могли да направят за Джейми. Тези думи изглеждаха добри или поне не бяха лоши, ала когато Корд попита: „Кога нашият син ще се събуди?“, лекарят каза:
— Не мога да ви дам отговор.
— Но какво да правим?
— Ще чакате.
Корд кимна. Даян плачеше. Лекарят попита дали искат успокоителни. Двамата едновременно казаха „не“.
— Няма да е лошо да поспите — рече лекарят. — Аз наистина смятам, че състоянието му няма да се влоши.
Корд каза:
— Защо не изтичаш до вкъщи, скъпа? Почини си.
— Оставам тук при моето момче.
— И аз оставам.
Когато лекарят си тръгна, тя се сви в оранжевия пластмасов стол и като че ли моментално заспа. Корд стана и влезе в стаята, за да поседи край сина си.
— Готово, полицай, базата е чиста.
Уинтън Кресги отвори очи. Франклин Нийл се бе надвесил над него и го разтърсваше, за да го събуди.
— Колко е часът?
— Шест и трийсет. Сутринта. Проститутките си тръгнаха и базата е чиста.
— Моля? — попита Кресги.
Вълшебният термос отново се появи и му наляха кафе. Кресги прибави три пакетчета захар и отпи от червената пластмасова чашка.
Нийл каза:
— Сега ли искаш да го пипнем, или ще го чакаме да излезе?
Кресги мислено задаваше на Бил Корд въпроси и на нито един не получи отговор. Той погледна Нийл, свеж като новобранец на парад. Беше прясно избръснат.
— Ти как мислиш?
Нийл сви рамене.
— Е, в тактическо отношение тук имаме рутинна ситуация. Ако влезем в бърлогата му, ще има по-голяма вероятност от ответна стрелба. Ако искаме да го пипнем на улицата, възможно е да го изгубим или пък цивилни лица да пострадат при размяната на огън.
Чувайки този военен жаргон, Кресги се почувства по-добре. Той реши, че в края на краищата той не е съвсем като риба на сухо.
— Искам да влезем вътре и да го заловим.
— Съгласен съм. Нашият специален екип е в пълна готовност. Искаш ли те да го извършат?
Уинтън Кресги рече:
— Ще вляза аз. Те ще ми трябват само за подкрепа.
И високо подстриганият розовокож детектив закима сериозно, изсумтявайки одобрително:
— Точно така и аз бих постъпил. — После огледа внушителната фигура на Кресги и рече: — Добре, хайде да те пооблечем в броня. Мисля, че имаме нещо, което може да ти стане.
Докато закрепяше защитната жилетка със специална подсилена пластинка над сърцето, Уинтън Кресги изведнъж се сети за една страна от полицейската професия, за която никога не бе помислял. Ако целта на полицая бе да спасява живот, имаше и обратна страна, също вярна — че можеше да се наложи той да отнема живот.
През цялото време, докато седеше на канцеларския стол в Одънския университет, чувствайки допира на автоматичния си пистолет на колана, той всъщност никога не бе помислял да използва оръжието. О, имаше си разни мелодраматични фантазии как прострелва терористи. Ала сега Кресги усети ужас. Не заради реалната възможност, че след пет минути той ще бъде мишена, а точно заради обратното — че ще трябва да изпраща свистящи куршуми през тялото на друг човек. Тази мисъл го потресе.