Кресги извика:
— Стой!
Мъжът изпълни заповедта, но единствено защото се стресна, и то само за миг. После съвсем бавно той обърна гръб на Кресги и тръгна да излиза, сякаш неохотно напускаше любовница.
— Спри! Ще стрелям!
Стъпка по стъпка той продължи да върви, без изобщо да погледне назад.
Кресги се прицели. Беше лесна мишена. Идеална. По-добра, отколкото на малкия полигон в Хигинс. Пръстът му започна да натиска спусъка. Но по средата той сведе пистолета надолу и промърмори: „По дяволите“. После хукна с всички сили.
Пред него силуетът се превърна в сянка и изчезна.
Един от полицаите, временно прикрепени към криминалната бригада на Фицбърг, беше Тони Лапорда, едър и пълен мъжага, който носеше служебния си револвер високо на колана, а незаконния си автомат 380 държеше в мек кобур под мишницата. Той бе типично провинциално ченге — нещо средно между спокойните градски полицаи с отпуснати рамене, например като нюйоркските, и непоколебимите каубои от Атланта или Сан Антонио.
Лапорда носеше кожено яке с пухкава яка, тъмни панталони и шапка с лачена периферия и карирана лента по средата. Той бе един от петимата полицаи, включили се доброволно за два часа срещу надница и половина, за да задържат някакъв професор от Ню Лебънън, който бе видял сметката на своя студентка.
За тази задача на Лапорда му бяха дали специална честота за неговата „Моторола“ и бронирана жилетка, но не и „M-16“ (никой, освен хората от специалния отряд, нямаше пушка, тъй като този Лион Гилкрист не беше терорист или нещо подобно, а само някакъв пършив професор). Лапорда не бе особено ентусиазиран от операцията, особено когато се оказа, че нарушителят се движи наоколо. Лапорда ненавиждаше бягането — дори повече отколкото мразеше района край реката.
Той се затича вяло към един голям склад, където смяташе да се скатае по време на цялата акция. Спря се с пробождаща болка встрани, мислейки си „Господи, заради идиотската шибана аеробика на Джейн Фонда им плащат на ония от специалните екипи“.
Той се облегна на стената на склада, слушайки пращящите гласове по радиопредавателя. Лапорда също се обади, казвайки, че при него няма следа от престъпника и че тръгва към реката, за да търси по-нататък. После пъхна ръка в джоба на якето да извади пакета „Кемълс“. Измъкна една цигара и я налапа.
Изведнъж се сепна, когато един учтив глас до него изрече:
— Искате ли огънче?
Когато Лапорда се обърна, той не видя кой го заговори. Видя само ръждива тръба, четири инча широка и около четири фута дълга, в момента, в който тя изсвистя право в лицето му. Ударът отекна в близките стени. Едрото тяло на Лапорда рухна и от него шурна кръв. Той не загуби съзнание веднага и усети как го претършуват. Ръцете бяха настойчиви, но фини; техният притежател изглежда не бе много силен.
Професорски ръце, помисли си той и после изгуби съзнание.
Уинтън Кресги го видя в момента, в който изваждаше служебния револвер от кобура на поваления полицай. Кресги се запита дали Гилкрист го е убил.
— Стой! — Онзи се обърна и очите им се срещнаха. Двамата бяха сами. Нямаше шум от стъпки или от пращенето на уоки-токита. Останалите хора от екипите ги бяха отминали. — Не мърдай — каза Кресги. Той се прицели в неспокойните тъмни очи, после си спомни указанията от „Наръчника за полицая“. Правило 34–6. Гърдите, а не главата, е предпочитаният прицел при арест.
Кресги рече:
— Хвърли оръжието.
Слънцето се отразяваше от някакъв висок прозорец и осветяваше двамата мъже.
— Хвърли го.
— Хайде да поговорим.
Кресги кимна към оръжието на мъжа.
— Сега! — Това беше револвер със самовзвод. Гилкрист трябваше само да се прицели и да дръпне спусъка. Никакъв предпазител, никакви плъзгачи. Правило 34–2. Определи веднага с какво оръжие разполага заподозреният. — Няма да ти повтарям.
— Искаш ли пари? Колко искаш? Хиляда? Няма проблем. — Той врътна глава към ченгето. — Беше нещастен случай. Онзи падна. Опитвах се да му помогна. Искаш ли две хиляди? — Той махна към куфара небрежно с ръка, което приближи дулото на револвера още повече към Кресги.
Той си спомни очертанията на мишените в полигона в Хигинс. Каза: