— Аз наистина чух хубави неща за вас, докторе. Сара е станала съвсем ново момиче, откакто идва при вас.
Доктор Паркър реагира според репутацията си. Тя кимна, без да обръща внимание на комплимента и рязко попита:
— Сара е тук, нали?
— В чакалнята е.
— Защо не дойде жена ви? В болницата ли е?
— Точно така. Джейми идва от време на време в съзнание. Смятат, че ще се оправи. Може да има някакви проблеми с паметта, така казват. А може би и други неща. Един невролог ще му направи изследвания. Доктор Уайнстайн, познавате ли го? В общинската болница? Бил най-добрият в окръга. Така чухме.
Доктор Паркър гледаше безучастно Корд и нищо не каза.
— Знаете какво се случи… — Гласът на Корд изведнъж пресекна.
Доктор Паркър продължи:
— Опитал се е да се самоубие. Госпожа Корд ми каза.
— Не знам как ще бъде, когато той се прибере у дома. Не знам какво точно се е случило и защо. Но ако вие сте свободна…
— Ще се радвам да ви видя и двамата — откровено каза тя, но не изглеждаше особено очарована от перспективата.
И двамата ли? Корд кимна.
— Ще съм ви много благодарен.
Лекарката отвори чекмеджето си и извади дебела пачка листове. За миг Корд се уплаши, че това са нови сметки. Тя ги сложи пред него. Той хвърли поглед на първия, ситно изписан лист с единични интервали, най-отгоре на който бе името на Сара. Без да вдигне очи, той попита:
— Сара ли ги е написала?
— Това са най-новите й касети. Секретарката ми ги напечата. Ще забележите колко добре говори Сара. Съвсем нарядко думите й са неясни. Има невероятно малко места, където тя се връща, за да се поправи или където произнася погрешно.
Корд прелисти купчината.
— Тук трябва да има сто страници.
— Почти толкова.
През цялото време той смяташе, че тази идея е глупава. Ако Сара е трябвало да свърши всичката тази работа, защо да не я накара да препише учебник по история или някаква друга наука? Нещо практично. Нещо, което тя би могла да използва в училище. Каква полза изобщо имаше от тия съчинения? Но той замълча. Знаеше, че ще приеме всички предписания на докторката. Тя бе специалист; освен това Бил беше преди всичко арабия човек.
— Наистина ли е книга?
— По-скоро сборник от разкази с повтарящи се герои. Нещо като „Мечо Пух“.
— Бива ли ги изобщо?
— Господин Корд, за деветгодишно дете с нейната история и проблеми те са направо забележителни.
— Какво трябва да правя с тях?
— Вие ли? Нищо. Доктор Брек използва тези разкази в упражненията на Сара. Усвояването при нея ще нараства експоненциално, ако работи с думи, които самата тя е създала.
Експоненциално.
— Сигурно. Навярно е и доста забавно.
Май направи някакъв гаф. Доктор Паркър се намръщи.
— Това е преди всичко много труд.
— Сигурно. Бас държа, че е така. — Корд отново поразлисти страниците и усети миризмата на пишеща машина и на скъпа хартия.
Той стана и се запъти към чакалнята, където бе Сара.
— Значи тя съвсем сама е направила всичко това? Боже мой, на мен ръцете ми всеки път се изпотяват, когато трябва да напиша официално пояснение за дадено произшествие.
— Вероятно дъщеря ви ще може да ви научи на някои неща, господин Корд — каза доктор Паркър и си позволи да се усмихне снизходително.
Бил Корд не знае какво да мисли.
Той е седнал на сгъваем стол в своя кабинет и прелиства напред-назад книгата на Сара. Прочел е за променящи формата си вълшебници, за дракони, принцеси и говорещи котки, летящи хлябове, танцуващи косове и рисове, които пеят оперни арии при пълнолуние.
— Защо рисове?
— Защото точно такива са те — обяснява Сара.
— Защо оперни арии?
— Защото така — отвръща тя, изкарана от търпение, и Корд, задал въпроса единствено понеже не може да измисли какво друго да каже, се чувства засрамен и затова не пита защо при пълнолуние, което е възнамерявал.
— Ето какво правим ние с доктор Брек — обяснява тя, докосвайки първо напечатаните страници, а после празен лист пред себе си. — Ние придвижваме всички тези думи ей тук, сякаш те са на вълшебно влакче.
— Влакче. Аха.
Те са седнали в кабинета. Корд си е свалил обувките и се е изтегнал върху кушетката. Сара е зад разнебитеното бюро. Корд е бил в болницата до седем часа сутринта. Той е съвсем изтощен, макар че ентусиазмът на дъщеря му от преписването на книгата задържа до голяма степен неговата умора. Кракът й се поклаща от вълнение.