Той каза:
— Ти спомена по телефона, че Уисконсин отпада.
— Вярно е. Онзи тип изглежда са го пипнали. Хванали са го във Фицбърг.
Сякаш облекчение заля лицето му.
— Радвам се, че няма да заминете.
— И аз съм на същото мнение. Дорис никога не успя да надрасне комплекса на по-голямата сестра. А това едва ли е честно, тъй като разликата ни е само тринайсет месеца.
— Аз имам по-егоистични причини да се радвам, че не заминаваш. — Той го изрече съблазняващо.
Даян преглътна.
— Виж какво, Бен, мисля, че ние двамата трябва да поговорим.
— Някъде сами. — Той се усмихна. — Тайно. — Някаква мисъл като че ли спонтанно се прокрадна в съзнанието му. — Какво ще кажеш за моята квартира?
— Не — закачливо отвърна тя. — Говоря сериозно.
Усмивката му угасна.
— Да не би да казваш, че не искаш да ме виждаш?
— Не — бързо рече Даян. — Просто казвам, че трябва да поговорим. Преди нещата да станат… Нали разбираш. Преди да станат твърде сложни.
— Съгласен съм.
Даян поотъпка купчинките влажна пръст в основата на няколко новопосадени цинии и го попита дали иска нещо за пиене. В ума й изникна повтаряща се картина — как тя го налива с кафе или вино в следобедите. Мъчейки се да отложи тръгването му. Всички тия питиета сега й се струваха смешни. Запита се дали не се е чувствал като подгизнал на връщане от тях.
— Не, по-добре е веднага да взема Сара. Резервирал съм видеокамерата за два и трийсет.
— Скъпа — провикна се Даян, — доктор Брек е тук.
— Добре — обади се в отговор тя.
Даян го попита:
— А тия тестове, които ще дадеш на Сара, какво представляват?
— Те са същите, които доктор Паркър й е давала. Искам да съпоставя краткосрочните резултати с едноседмични занятия. Утре трябва да приключа първата редакция на статията ми за списанието за детска психология „Ню Инглънд Джърнъл ъв Чайлд Сайколоджи“ и исках да включа подобрените резултати на Сара в тестовете „Бендер-Гещалт“ и устния тест на Грей. Данните са важни и за мен — ще ми подскажат идея накъде да вървим по-нататък.
Данните… Някои момчета никога не престават да се перчат.
— Дали няма да се разстрои? — предпазливо попита Даян.
Той поклати глава.
— Ще я записвам на видео, но със скрита камера. Тя изобщо няма да разбере, че я снимам. Ще се справи чудесно.
Сара се появи на входната врата.
— Доктор Брек!
— Здравей, Сара. Вземи и своята книга. Ако имаме възможност, ще поработим още над нея.
— Тя е тук. — Сара потупа по раничката си.
— Цялата ли?
— Всичко. И новите страници от доктор Паркър.
— Добре. Хайде да потегляме.
Тя хукна към колата. Той се колебаеше нещо, а лицето му помръкна. Даян забеляза това.
— Нещо не е наред ли?
Погледът му беше замислен. Той сякаш не я чуваше и тя повтори въпроса си, докосвайки леко ръката му. Той трепна и каза:
— Мислех си за Джейми.
— Не, не. Той ще се оправи. Наистина.
Брек отново се усмихна, но Даян забеляза някакво проблясване в очите му — като от съжаление или тъга. Тя се замисли над това. Може би бе зърнала мъката на един бездетен мъж, наближаващ средната възраст, едно от най-тъжните неща, които би могла да си представи. Искаше й се да го обгърне с ръце. Тя с мъка се сдържа и се засмя.
— Момчето ще се оправи. То е жилаво.
— Трябва да се отбия някой път и да го посетя. Ще му занеса подарък. Може би нещо за онзи филм, който така му харесва.
— Хайде, доктор Брек!
Даян каза и на двамата:
— Не закъснявайте. — После отново се зае със своята градина.
Когато забеляза Том — младия полицай, който пазеше къщата му — да върви към него, Корд се бе навел и прибираше купища писмени материали по случая Гебън в картотеката на малкия склад край шерифската служба. Той се спря и една папка остана наполовина напъхана в задръстеното чекмедже. Замръзна на място, виждайки мрачното лице на приближаващия се полицай.
Джейми!
Явно са се обадили от болницата, че синът му е умрял. Последният път, когато Корд го видя, момчето беше ужасяващо дезориентирано. То не можеше да задържи поглед върху баща си и на два пъти загуби съзнание.