А сега бе дори по-зле: имаше разследване за убийство.
Тя си спомни дебелите черни букви на заглавието в „Реджистър“ и как краткото съобщение за горката мъртва студентка я изпълни със съжаление — заради самата нея, както и заради нещастните родители на убитото момиче. Знаеше, че ще вижда още по-рядко Бил, докато не хванат този тип.
Тя вдигна бежовия телефон.
Не беше мъжът й.
Отсреща се чуваха особени звуци, подобно на злокобната електронна музика, слушана от Джейми, за която често му се караше. Предположи, че се обажда някой от неговите приятели.
— Домът на семейство Корд — учтиво каза тя.
— Госпожа Корд ли е? — Гласът беше висок като на тенор, но сякаш по-гладък и по-уверен от юношески. Тя познаваше всички приятели на Джейми, а този й звучеше непознато.
— Да. Кой се обажда? Бихте ли намалили тази музика?
Музиката позаглъхна.
— Вие ли сте майката на Джейми?
— С Джейми ли искате да говорите?
— Обаждам се от гимназията. Аз съм консултант и отговарям за раздела на първокурсниците в годишника на училището и — наистина неприятно, но сме изгубили един свитък с биографиите на някои от учениците, нали разбирате. Закъснели сме много със сроковете и затова се обаждам и попълвам формулярите по телефона.
— Ами Джейми ще се прибере след около два часа.
— А вие не бихте ли ми дали малко информация за него?
— Ами не знам… — отвърна Даян. Знаеше какъв риск поемат майките, ако вземат решения вместо своите синове тийнейджъри.
— Днес е последният ден, когато можем да предадем нещата за печат.
— Какво искате да узнаете?
— Кой е учителят му в занималнята?
Това изглеждаше съвсем безобидно. Тя каза:
— Май че е господин Джесъп.
— Тренира ли в някакъв отбор? — попита консултантът.
— По борба. Тренира и гимнастика, но не се състезава. А догодина ще се заеме с триатлон.
— Триатлон. Значи е колоездач?
— Почти не слиза от колелото. Ако може, би се придвижвал с него и до кухненската маса.
Момчето високо се изсмя на вероятно глупавата според него шега. После попита:
— Какъв велосипед има?
— Италиански. С петнайсет скорости. Не си спомням марката. Важно ли е?
— Не, мисля, че не е. В какви кръжоци участва?
— В природонаучния и латиноамериканския. Известно време беше и във фотоклуба, но го напусна, за да има повече време за тренировки. Вижте какво, той ще може ли да хвърли поглед на всичко това?
— Всъщност не. Утре ще го печатаме. Но той не би искал да има празно място под снимката си, нали?
— Така е, предполагам.
— Кои са му любимите музикални клипове?
— Нямам представа.
— Любимият му филм?
— Не бих могла да кажа.
— А предпочитани групи?
— Групи ли?
— Музикални състави?
Даян се смути от незнанието си. Тя рязко каза:
— Бихте ли почакали за миг? — Остави телефона и изтича до стаята му. Грабна цял куп касети и се върна бързо в кухнята. Прочете заглавията по телефона: — Том Пети… Ами, Пол Маккартни — него го помня, разбира се.
— Аха.
— После „U2“ и „Metallica“, „Ice Cube“ и „Run DMC“, каквото и да значи това. Има и три касети с групата „Geiger“. Предполагам, че те са от Германия.
— Всички знаят „Geiger“.
Е, съжалявам…
Тя продължи:
— Не знам дали тези са му любимите. Той има много касети.
— Може ли да ни кажете любимия му цитат?
Няма начин.
— Май там ще има празно място.
— Мисля, че не е важно. Много ми помогнахте, госпожо Корд.
— Кога излиза годишникът?
— Скоро. Може би лично ще донеса този на Джейми. — Гласът малко позаглъхна. — Бих искал да се запозная с вас.
Даян се разсмя, но тихичко; разбираше деликатната юношеска гордост.
— Е, ще ми бъде приятно.
Да те сваля гимназист! Може и да ти е останало нещо от стария чар — макар и само в гласа ти.
Когато получи бележката, той тъкмо разказваше:
— Фразата, използвана от някои войници, била: „хоризонтално освежаване“. Медицинските регистри ни показват, че в разгара на войната почти десет процента от федералните войски са страдали от някаква венерическа болест…