Корд спря колата накриво пред собствената си къща, наполовина върху моравата и без да загаси двигателя, до автомобила на Том, който бе паркиран съвсем цивилизовано на алеята.
Вътре Даян вдигна поглед към широко отворените зелени очи на мъжа си, когато той се втурна през вратата. Той я хвана за ръце и я накара да седне на дивана.
— Ти ме плашиш, Бил. — Сякаш говореше на непознат. — Нещо с Джейми ли? Какво е станало?
Корд седна до нея. Дишаше учестено. Не пускаше ръцете й. Тя се помъчи да се изтръгне.
— Какво? — рече тя, а после по-силно: — Какво има?
— Мисля, че… — Той стисна студените й пръсти. — Мисля, че Бен Брек е Лион Гилкрист.
13.
— О, господи, не… — Гласът на Даян пресекна. — Не, не е вярно…
— Гилкрист е лектор по специална педагогика в Одън. Не е ли това катедрата, където работи частният учител?
Тя кимна, а очите й блуждаеха по пода.
— Може да е прочел картона на Сара и да е научил за нейния проблем.
— Не, Бил — запротестира тя. — Не!
— Как изглежда той?
— Не, не, не… Той не би ми сторил това. Не би го направил!… — Гласът й заглъхна в истерични ридания.
— Даян — дрезгаво каза Корд, — трябва да ми помогнеш сега. Помисли.
— О, Бил, не!
Той я хвана за раменете.
— Опиши го!
Тя го описа, доколкото можеше, хълцайки помежду думите. Когато свърши, тя извика:
— О, боже, не е възможно. Знам, че не е.
Описанието на Даян бе неясно, но то наистина обрисуваше човек, който можеше да прилича на Гилкрист.
— Къде е отседнал?
— Не знам! Някъде тук наблизо. Никога не ми е казвал.
— Никога не ти е казвал ли? — изкрещя Корд. — Ти как се свързваше с него?
— Обикновено той се обаждаше. Когато аз се обаждах, оставях съобщение в библиотеката. Никога не съм виждала кабинета му. — С всяка следваща дума гласът й все повече отслабваше, докато фактите се трупаха.
— Каква кола кара?
— Не знам! Престани да ме подлагаш на кръстосан разпит!
Корд стисна жена си за раменете.
— Мисли. Трябва да си я виждала. Зелена ли е?
— Не знам. Просто кола. Струва ми се, американска. Някакъв модел с четири врати. Не си спомням цвета. Мисля, че беше тъмен. Не… О, ами аз току-що я видях! Когато той дойде да я вземе… — Тя вдигна ръце към лицето си. — О, Бил!
— Сара? — извика Корд. — Сара с него ли е сега?
Той сграбчи телефона и набра Одън. Чу прищракване.
„Вие сте се свързали с Одънския университет. Колежът ще бъде затворен до лятното регистриране на студентите на 10 юни. Ако желаете да оставите съобщение, натиснете номера на вътрешния телефон за катедрата, с която искате да се свържете и след сигнала оставете съобщението си. Ако вие…“
Той затръшна телефона. Постоя така за миг, после пак вдигна слушалката, възнамерявайки да се обади на „справки“. В обърканото си състояние той, без да иска набра, номер 911. Потръпна от тази грешка и натисна вилката на телефона. Не можеше да прекъсне връзката. Той пак я натисна. Нямаше сигнал. После още пет секунди. Бог да ги убие! Най-после чу сигнал „свободно“.
Набра „справки“.
— Госпожо, обаждам се от шерифската служба на Ню Лебънън. Имаме спешен полицейски случай. Трябва ми номера и адреса на човек, на име Брек. В Ню Лебънън.
— Брек? Малкото му име?
Колко души Брек може да имате?
— Бен. Бенджамин.
Чакането беше истински ад. Той чуваше тракането на клавиши. Чуваше прелистване на страници. Чу някакъв страничен разговор — друга телефонистка казваше: „Ще ги донеса вкъщи, но ти трябва да ги сготвиш. Аз няма да имам време“.
— Господине?
— Да? — обади се Корд.
— Как се казва това по букви?
— По букви ли? Че как мислите? Б-Р-Е-К.
— Няма записан Бен, Бенджамин или Б. Брек в Ню Лебънън или Фредериксбърг. Дали той…
Той отново натисна вилката. Поклащайки глава, набра нов номер. Секретарката обясни, че доктор Паркър е с пациент в момента. Корд й рече:
— Моля, кажете й, че случаят е спешен.
Психиатърката дойде на телефона и хладно каза:
— Да, господин Корд?