— Добре, сър.
— И им предай, че е взел моята дъщеря.
— Да, сър.
— Ако той я държи като заложница, аз ще преговарям, нали разбра? Кажи го на Слоукъм и Елисън и ако имат проблем с това, нека се свържат с мен. И искам някой да наглежда къщата на Уинтън Кресги. Да пази жена му и всички деца.
Къде ли е тя? Къде е дъщеря ми?…
Полицаят попита:
— Тук ли ще останете, сър? Или ще искате двама мъже около къщата?
— О, Бил — прошепна Даян. — Мили боже…
— До всички подразделения в района…
Отвън, по радиостанциите и на двете полицейски коли, като от стереоуредба са разнесе радиосъобщението:
— До всички подразделения в района. В ход е десет-трийсет и три. Сградата на педагогическия факултет, Одънски университет. Покушение. Мъж с нож или бръснач в нова лимузина. Без номера…
Корд и Даян се гледаха.
— Допълнение към десет-трийсет и три. Тръгнала е линейка. И по непотвърдени сведения има замесено и малолетно лице… Малолетно лице от женски пол, възраст около десет години. Повтарям. Вход е десет-трийсет и три…
Приличаше на автокатастрофа — вратата откъм шофьора бе разтворена, край колата лежеше окървавена и неподвижна фигура, единият крак бе вдигнат върху седалката. Въртящи се червени светлини, униформени мъже и жени.
Даян изпищя и рязко отвори вратата, преди Корд напълно да спре на университетския паркинг. Тя се спусна през напукания асфалт към мястото, където се бе струпал екипът от линейката, работейки трескаво. Затиснала уста с ръце, Даян погледна надолу и после веднага затвори очи, повтаряйки нещо неясно.
Корд дотича до колата и погледна окървавената маса в краката си. Пое дълбоко дъх и надникна над главата на един санитар.
Не беше Сара.
Легнал по гръб, Бен Брек отвори очи. Той премигна и изплю кръв. Прошепна колебливо и изумено:
— Лион Гилкрист!… Преследваше ни… — Той вдигна ръка да огледа дълбоките рани по дланта на ръката си с тихо любопитство. — Не чувствам никаква болка. — Той погледна Даян. — Бяхме в колата… той изведнъж се появи. Просто ей така. Имаше бръснач…
— Къде е Сара? — извика Даян.
Корд попита един от полицаите:
— Знаеш ли кой е този човек?
Даян изкрещя към съпруга си:
— Това е Бен Брек!
— Права е, детектив. — Полицаят показа на Корд окървавен портфейл. Той го отвори. Вътре имаше шофьорска книжка от Илинойс със снимката на Брек, лична факултетска карта от Чикагския университет и документ за самоличност, издаден от Одън, удостоверяващ, че е гостуващ професор, поканен да изнася лекции.
Гостуващ професор. Значи с временен адрес и без да е регистриран в указателя за справки.
Корд приклекна.
— Къде е Сара?
— Тя побягна. Мисля, че той я е стигнал — тежко дишайки, каза Брек. — Не разбрах какво се случи. Той беше… — Думите преминаха в кървава кашлица. — Бяхме спрели и той се приближи… зад колата. Просто… беше там. Започна да ме реже, да ме посича. Мъчеше се да достигне Сара…
— Нарани ли я? — попита Даян, задавяйки се от плач.
— Не знам… не можах… да видя.
Един лекар приключи с поставянето на турникет и започна да превързва голяма рана.
Корд попита Брек:
— Накъде тръгнаха? Видяхте ли…
— Там. Там. — Брек протегна кървава ръка. Отначало Корд си мислеше, че показва посока. Но не. Той видя на предната седалка две напечатани страници.
— Тези страници ли? — рече Корд.
Брек кимна.
— Вземете ги. Прочетете… замаян съм. Устата ми пресъхна… — Той затвори очи.
Корд взе листовете. Започна да чете. Вниманието му се отвлече и той погледна надолу. Даян бе хванала лицето на Брек с двете си лепкави от кръвта ръце и му викаше:
— Ще се оправиш! Ще оздравееш! Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?
Тя вдигна очи към съпруга си. Корд сложи длан на рамото й. Тя рязко я махна от себе си и после сведе глава до гърдите на Брек и започна да плаче.
Чак когато линейката потегли след минута, вдигайки прахоляк и надувайки сирената, Корд се врътна към колата си и седна вътре. Започна да чете.