Те минаха през гъст шубрак, между две брези, до които стигаше задният двор на Корд и навлязоха в гората точно от мястото, където преди един месец той бе видял или така поне му се бе сторило, осветеното от луната лице, взиращо се в къщата. Вървяха по килим от сухи листа и ниска остра трева, пожълтяла и изпасана от елените.
До него, облечен в бежова униформа и кафеникаво яке, Уинтън Кресги носеше пневматична пушка „Ремингтън“. Пушката имаше солиден ремък, но той не я бе провесил през рамо. Държеше я с две ръце като войник, с насочен напред показалец до предпазителя на спусъка. Мъжете вървяха бързо, като Корд поглеждаше за справка от два изпомачкани машинописни листа, сякаш там имаше инструкции за организиран лов.
Небето беше с млечен цвят. Белият диск на слънцето, ниско над хоризонта, се мъчеше да прогони заоблачаването, но по всичко изглеждаше, че ще загуби битката със здрача. Гората, пасището, жълто-зеленият килим пред Корд, всичко бе в матови акварелни цветове. Гарвановочерен кос полетя право към него, после изведнъж се отклони встрани, стряскайки и двамата мъже.
При един стар изгорял обор, където бе забранил на Джейми и Сара да играят, те свиха встрани. Гредите от силоза стърчаха като овъглени кости. Продължиха да вървят, пресякоха стар железопътен мост и после тръгнаха по чакълестото пътно платно към река Деплейнс. Повървяха покрай брега отново през гора, докато намериха къщата. Корд сгъна листовете и ги прибра в джоба си.
Това бе пак занемарена къща в колониален стил, на два етажа, тясна и разнебитена. Бе разположена сред мрачна и разхвърляна поляна. Наблизо се виждаха резервоари за складиране край реката. Някакъв влекач теглеше ръждясал шлеп срещу течението и дрезгавото пухтене на двигателя му звучеше тягостно в тежкия въздух.
В двора бе паркирана зелена кола. Имаше лепенка на „Херц“ на предното стъкло. Корд погледна към номера.
— Точно тази е наел Гилкрист.
Корд се наведе и Кресги приклекна до него зад прикритието на паднал клон. Корд сведе поглед надолу. Той каза:
— Ти оставаш отвън. Няма значение какво ще чуеш. Ако той излезе сам, ще го спреш. Той е единственият, който знае къде е Сара. Искам го жив.
Кресги рече:
— Мисля, че е по-добре да повикаме малко подкрепа. Така пише в указанията за подобни случаи.
Корд продължи да оглежда къщата. Боже мой, тя изглеждаше зловещо — извисяваща се, бледа и зла. Той каза:
— Искам да измъкна дъщеря си на всяка цена. Може да се наложи да остана известно време насаме с Гилкрист.
Кресги се вгледа продължително в Корд, обмисляйки думите му. Той се обърна към къщата.
— Откъде знаеш, че точно това е неговото жилище?
Корд му изшътка да мълчи. Двамата заедно се приближиха крадешком към къщата. Кресги се сви зад колата на „Херц“ и подпря пушката върху капака на колата. Той посочи към вратите отпред и отзад, като кимна, давайки знак, че в обсега му са и двете. Корд кимна в отговор и приведен ниско, побягна към входа на къщата. Спря се край порутената сива веранда. Затаи дъх и започна бавно да се промъква. С яростен ритник разби вратата и се вмъкна в къщата, воняща на граниво.
В стаята бе неясно, сякаш тя бе осветявана през пушек или мъгла. Слънчевата светлина, вече разсеяна от облаците, полека се отдръпваше от сребристите кленови листа отвън и изглеждаше пепелява в помещението. Килимът, стените, шперплатовите мебели, картините, всичко сякаш бе обезцветено в тази дрезгавина.
Измина един ужасен миг. Корд си помисли, че къщата е празна и че Гилкрист пак е успял да избяга от тях. После очите му свикнаха с полумрака и той зърна в другия край на стаята някаква неясна форма, нещо кръгло, което се раздвижи. То бе изпъстрено с неопределени черти, подобно на лунната повърхност. Корд разбра, че това е глава на мъж, който се бе втренчил в него.
Мъжът бавно се надигна и застана зад разхвърляно бюро. Около метър и осемдесет и пет висок, с прошарена кестенява коса, спретнат, с длъгнести ръце и тесни длани. Носеше традиционно спортно сако от светлозелен туид и жълто-кафяви панталони. Лицето му изобщо не изразяваше изненада от това нахлуване. Оглеждаше Корд с кафявите си очи, които бяха единствените тъмни елементи от неговата външност.
Той прилича на мен, беше мисълта, пронизала неволно съзнанието на Корд.
— Гилкрист — с равен глас каза той, — къде е дъщеря ми?
14.
Лион Гилкрист премина през гъст сноп пепелява светлина и се спря на десет фута от Корд. Скръсти ръце. На лицето му се появи весела полуусмивка.