— Спи ми се. Загубих си раничката.
— Ще я намерим по-късно, скъпа.
— Оставих я в колата на доктор Брек. Там ми е касетофонът. Доктор Брек ме накара да избягам, когато Слънчевия човек… — Тънкото й гласче заглъхва.
Даян вдига ръка към устните си, но е решила да не показва ужаса си пред момичето. Усмихва се насила.
Корд пита Даян:
— Как е Брек?
Тя се колебае. Корд разбира, тя се чуди дали да признае, че се е осведомила по този въпрос.
— Обадих се в болницата — прошепва тя. — Той ще оживее. Има стотици шевове.
Сара извръща поглед замаяно.
— Тук не ми харесва. Страх ме е той да не се върне в къщата си.
— Кой? — пита Даян.
— Слънчевия човек.
Корд се надвесва над нея.
— Той си замина, скъпа. Никога няма да се върне. Аз го прогоних.
Даян гледа към къщата. Тя казва:
— Там ли живее твоят вълшебник?
Сара отвръща:
— Видях го на два пъти зад пасището. Исках той да направи магия, за да стана умна, затова един ден го проследих дотука. Но ме достраша да го помоля и си тръгнах.
— И тя е написала разказ за това.
Корд измъква две зацапани страници от горния си джоб и прочита думите, които вече е запомнил почти наизуст:
— „И момичето се покатери на гърба на Докосващия Облаците Орел и обгърна пернатата му шия. Те полетяха надалеч от жълтата къща. Последваха Слънчевия човек чак до дома му. Полетяха над двора, после над пасището, край стария кладенец и изгорелия силоз, който прилича на кости от кит, после над железопътния мост и по пътечката към реката. Накрая стигнаха до поляна сред гората. Докосващият Облаците внимателно се приземи. И ето там беше къщичката на Слънчевия човек…“
— Ти сама ли си идвала тук, Сара? — Клепките на Даян потрепват от мисълта за предотвратената на косъм трагедия.
— Исках само той да ме направи умна, мамо.
Даян обгръща с ръка дъщеря си и те се отправят към полицейската кола. Корд тръгва бавно след тях. Майка и дъщеря за момент се разделят, момичето хуква напред.
Корд настига жена си, която сега мълчи и на лицето й се е появило същото съсредоточено изражение, както до леглото на Джейми. Корд знае защо, но сега не иска да мисли за това. Болката в ръката започва да си наваксва загубеното време досега и той е полуприпаднал, когато се отпуска до Даян на задната седалка на доджа. Сара е пожелала да се вози отпред. Даян леко погалва косите на дъщеря си.
Когато Корд се премества по-близо до жена си, тя се отдръпва. Движението й е едва доловимо, но ясно.
Милър запалва колата и бавно потегля по неравния път. Доджът се носи като кану по килватера на моторница. Корд свежда чело надолу и го подпира с длан. Ето какво си мисли той: Аз просто си върша работата по единствения начин, който знам. Какво повече се очаква от един мъж? Макар Корд да подозира, че от един мъж се очаква повече и вероятно много повече. Той знае, че когато дъщеря ти се оправя, синът ти се разболява, а когато колата бъде изплатена, ипотеката за къщата се вдига, и когато си мислиш, че обичаш жена си, тя е отишла при друг мъж… Нямат край житейските тегоби. И има толкова много да се направи и още много след това. Още, и още, и още… Но му се струва, че проблемът не е толкова в това, а по-скоро да се намери някой или нещо, което да ти покаже точно какво трябва да се направи. Това е урокът. И Бил Корд се съмнява дали някога ще успее да се справи.
— Всички да затягат коланите — обявява Ланс Милър и подкарва колата по магистралата.
Корд вече бе написал рапорта в новия формуляр, но това бе скучно задължение. Внимаваше особено много, защото знаеше, че това щеше да бъде основа за изявленията на Джим Слоукъм пред пресата, както и на Хамърбек Елисън, и той искаше всичко да бъде пределно ясно. Опита се да диктува по касетофона на Сара, но непрекъснато мънкаше и се наложи да се върне към линирана хартия и химикалка.
Вестник „Реджистър“ се лиши от сензационните си материали. Убийствата се оказаха дело на университетски професор, който бе преподавал в Харвард и бе писал рецензии за книги за „Ню Йорк Таймс“. Репортери от Асошиейтед Прес и вестникари от някои големи градове дойдоха в Ню Лебънън, заедно с ято напористи млади телевизионни журналисти (един от CNN, за голямо удоволствие на града), заедно със спрейовете си за коса, страхотни тоалети и фантастична електроника. Един журналист описа Гилкрист като „Култовият убиец от Ню Лебънън“, но шериф Джим Слоукъм каза, че „това не се е оказало толкова култова ситуация, колкото убийство на любовна основа и няколко последвали го други убийства, за да бъде потулено първото“.