Кой е този Брек?
— Гилкрист — рече Кресги почти с уважение. — Той е бил с една крачка пред нас през цялото време.
— Така е. Но и също така с една крачка зад нас.
— Ти откъде знаеше, че той е в онази къща, Бил? Живея в Ню Лебънън от десет години и никога дори не съм предполагал, че там покрай реката има къщи.
— Трудно е да обясня как действа принципът на дедукция, Уинтън.
— Искаш да кажеш, че това човек си го има по рождение, така ли?
— Не. Това може да се научи. Колкото повече практикуваш, толкова по-добър ставаш. Запомни това.
— Добре, ще го запомня.
Корд излезе в задния двор на своята къща и остави на земята кутията си с бира. Той огледа ивицата кална пръст. Изкъшка оттам на два коса и се надвеси ниско над земята, после още по-ниско, застанал на четири крака; струваше му се, че зеленият мъх не е пораснал дори и с милиметър през последните седмици. Реши, че е лудост да се опитва да засажда трева в този усоен каменист овраг между две къщи, в които живеят пъргави момчета, обичащи преките пътища; трябваше да го посипе с чакъл и с това всичко да приключи.
Но все пак Корд внимателно нагласи пръскачката и включи водата.
Той седна на градински стол, чиито алуминиеви крака изскърцаха върху бетонната плоча, която той бе положил преди две години и оттогава все се канеше да я огради. Погледна часовника си. Тази вечер семейството щеше да посети Джейми в болницата. Смятаха да вкарат нелегално едно видео и Корд щеше да го включи към телевизора в болничната стая. Всички заедно щяха да гледат един видеофилм, който Даян бе взела под наем, някаква полицейска комедия. Но тази дейност бе планирана за след вечеря. Сега му се искаше да си почине за няколко минути. Той отвори бирата, изпи половината от нея и отново остави кутията долу на бетона, гледайки пулсиращата дъга, която пръскачката правеше докато мяташе ветрилообразно вода към последните слънчеви лъчи. Той хвърли поглед назад и през кухненския прозорец видя Даян, заета с приготвянето на вечерята.
Корд почувства по бедрото си натиска на едно тесте картончета и ги извади от джоба си. Повечето от тях щяха да бъдат подредени във високите зелени шкафове с чекмеджета, които той сприхаво поиска за своя лична употреба в шерифската служба. Едно картонче обаче, изписано с грижливия му почерк с печатни букви, възнамеряваше да забоде върху своето табло за съобщения. Смяташе да го закачи точно до любимия си цитат — че веществените доказателства са крайъгълният камък на всяко дело. Това картонче гласеше:
Поетът е този, който възприема света чрез светлината на чистия разум, докато останалите виждат само в отразена светлина.
Той пъхна картончето в джоба си, после взе бирата, отпи няколко глътки и подпря запотената кутийка до корема си, вслушвайки се в звуците на здрача: цикади, щурци, бухал, събудил се, за да похапне, подвиквания за вечеря към съседските деца. Даян почука по прозореца и извика: „След десет минути“.
Бил Корд каза „добре“. Той постоя още пет минути, после стана и се протегна. Отиде до ръба на бетонната площадка и започна да мята белите картончета високо във въздуха, крещейки „Хей, хей!“ на няколкото косове, които хвръкнаха от разкаляното парче хилава морава и изчезнаха в безлунното вечерно небе.