— Ранди — рече тя, — имаме страхотен проблем.
Той забеляза, че ръката й е върху тазсутрешния „Реджистър“. Материалът за убийството бе ограден с кръгче и над заглавието бе написано: „Декан Ларъби. За ваше сведение“. Той погледна към снимката на Бил Корд, а после отново вдигна очи към декана.
— Тя беше в моя курс — рече Сейлс.
Декан Ларъби кимна, без да очаква друго обяснение. Тя затвори обемистия том, който в момента четеше — изглеждаше по-скоро нещо юридическо, отколкото научно — и го бутна встрани. Пръстите й поглаждаха ръбовете на пурпурния камък на лявата й ръка.
— Говорила ли си с полицията? — попита Сейлс.
— Какво?
— Полицията?
Тя отвърна раздразнително:
— Да, имаше един детектив. Всъщност, този човек. — Кимна към вестника. — Искаше да знае всичко за момичето Гебън.
Момичето Гебън.
Сейлс, чиято интелигентност, подобно на много професори, представляваше предимно памет, си спомни точно как деканът го бе поздравила преди малко и попита:
— Какъв проблем? Какво друго казаха от полицията?
Момичето Гебън. Студентски номер 144691.
— От полицията ли? Не говоря за това — рече тя. — Има нещо сериозно. Току-що се срещнах с хората от Прайс Уотърхаус. Няма никакви суми за превеждане.
— Какво искаш да кажеш? — Сейлс беше потресен от шока. Образът на Джени Гебън изчезна от съзнанието му.
— Абсолютно никакви.
— Но този семестър щеше да има активно салдо — прошепна той. — Смятах, че сме се справили.
— Е — рече тя сприхаво, — няма пари.
О, как я ненавиждаше. Тя му бе казала, бе обещала, че ще има пари. Шокът отстъпи на буря от гняв. Той преглътна и погледна през прозореца към затревения двор, чиито алеи бе пресичал може би десет хиляди пъти.
— Просто парите ги няма.
— Какво ще правим? — В гласа му прозвуча паника. — Можем ли да позакърпим нещата?
— Да позакърпим ли? — На лицето й се появи усмивка, ала тя бе жестока и той си помисли, че физиономията й прилича на злобна костенурка. — Ранди, без тези пари колежът ще бъде закрит.
— Какво стана с тях? Трябваше да имаме два милиона и половина.
Тя тръсна глава при този въпрос, на който самият той знаеше отговора. Защо един колеж губи пари? От десет години университетът Одън се държеше на ръба на банкрута. Конкуренция от по-евтини държавни и търговски колежи, намаляване на младежта в студентска възраст, непрекъснато повишаване на заплати и разходи…
— Това убийство ще насочи вниманието към колежа и неговите проблеми. Това е последното, от което имаме нужда. Не сега. Не можем да си позволим отлив на младежи, ако родителите им започнат да ги местят от нас. И, за бога, не ни трябват публикации за училището в пресата. — Тя не погледна към „Реджистър“, но пръстите й разсеяно почукваха по мрачното заглавие.
Сейлс каза студено:
— Смъртта й бе съвсем ненавременна.
Деканът не схвана иронията. Тя попита:
— Дали някой знае за нашето споразумение?
Дълга тъмна коса. Тя често падаше над едното око. Кое? Дясното й око. Беше невероятно страстна. Момичето Гебън. Студентски номер 144691. Възкликваше при мириса на горски есенни листа.
— Дали някой знае? — замислено каза той. Не, вече не и тя. Сейлс поклати глава.
Деканът стана и отиде до прозореца. Беше с гръб към него. Имаше масивна фигура, жилава и силна; това беше просто трогателно — с онази строгост и тежест, която човек очаква при летците и хирурзите. Едра и строга жена, с остра коса, с подпухнали очи от борби с несправедливости, само донякъде причинени от самата нея.
Джени Гебън. Която обгръщаше члена му с издадените си зъби и го дразнеше нагоре-надолу по набъбналата кожа.
Която не можеше без подсказване да анализира европейските мотиви зад външнополитическите отношения в Гражданската война, но която притежаваше далеч по-трайния талант да притиска коленете си в кръста на Сейлс и забивайки острата си пета право в ануса му, да притяга таза му плътно до нейния.
Студентски номер 144691.
— Ранди, можем да очакваме финансова ревизия към средата на юни. Ако не събереш три милиона и шестстотин хиляди долара в брой дотогава…
— Как мога аз да намеря толкова много пари? — Усети с неприязън как собственият му глас се изостря до хленч, но просто не успя да го избегне.