Гилкрист му зададе няколко елементарни въпроса по предмета, отегчи се от отговорите на Оукън и му затвори устата като незабавно го взе на работа.
Почти също толкова скоро Оукън съжали за решението си. Професорът се оказа още по-саможив, странен и хаплив, отколкото се говореше. Беше нарцисист и безцеремонен, Брайън долавяше това (подобно на Гилкрист, той също имаше две специалности: психология и английска литература). Брайън го отбягваше и се налагаше да импровизира своите преподавателски похвати подобно на лекар, разработващ нови антибиотици срещу особено опасни видове бактерии.
Беше невъзможно Гилкрист да бъде надхитрен. Оукън не се изненада, разбирайки, че той е по-лукав, отколкото изглеждаше и че още в началото бе усетил домогванията на Оукън към своята длъжност. Но до момента, след два семестъра на непрекъснати маневри, макар и без открита борба, Брайън Оукън, изискан, мрачен, много способен, непоносима рожба на Асоциацията по съвременни езици, Брайън Оукън не бе получил нищо друго, освен рани от схватките със своя академичен наставник.
Например днес, телефонният разговор.
Миналата седмица професорът бе заминал за Сан Франциско, за да чете доклад на Конференцията по поезия в Бъркли и се очакваше да се върне тази вечер, навреме за утрешната си лекция. Гилкрист обаче се обади, че ще остане още една седмица за научни изследвания в университета на Сан Франциско. Той грубо заяви на Оукън да намери друг професор, който да изнесе утрешната му лекция.
Темата беше „Джон Бериман: Самонараняването и самоубийството през погледа на поета“. Оукън считаше себе си за специалист по Бериман и горещо се надяваше да изнесе тази лекция. Но Гилкрист го бе усетил. С оскърбителна насмешка той нареди на Оукън да намери редовен професор. Бе използвал тази фраза. Редовен професор, болезнено напомняйки за това, което Оукън не беше. Оукън се съгласи, показвайки среден пръст на телефона. Когато затвори телефона, му хрумна онази интересна философска дилема.
Оукън сега крачеше — доколкото можеше да стори това в малката задръстена стаичка. Докато умът му скачаше назад, криволичейки във времето, той осъзна, че си представя смътни сцени от викторианска трагедия (Чарлс Дикенс бе изнасял лекция точно в тази сграда като част от американската си обиколка през 60-те години на миналия век, факт, който Оукън бе открил и който много ценеше), но образът в съзнанието му не бе от книгите на Дикенс; това бе на момиче в бяла нощница на волани, чиято дълга коса се разливаше като тъмна вода по възглавницата. Момиче с бледо лице. Отпусната, полуотворена уста, разкриваща очарователно издадени зъби. Извити навън устни. Затворени очи. Казваше се Джени Гебън и беше мъртва.
Откакто бе завършил в Йейл, за Брайън Оукън имаше само един кратък момент, в който той изобщо се бе усъмнил, че ще стане Нобелов лауреат. Съществуваше известна неяснота по отношение на това, дали ще спечели наградата за документалистика — с някакъв страхотен анализ, като например на връзката между натрапчивото влечение на Йейтс4 към Мод Гон и неговото изкуство. Или пък би могъл да публикува цяла поредица от ефектни, неспокойни романи „а ла Ъпдайк“, изпълнени с шантави герои и сложна смесица от метафори и диалектна реч. И едното, и другото беше чудесно. Едва на двадесет и седем години, на косъм от докторската си степен, Брайън Оукън чувстваше превъзходството на своето академично съвършенство.
Той също така вярваше, че прекрасният му мозък се нуждае от повече жизнен опит. И както много аспиранти той вярваше, че жизнен опит означава чукане. Възнамеряваше да изпълни следващите пет години с толкова студентки, колкото можеше да издържи в леглото и доколкото можеше да ги изтърпи след това. Накрая щеше да се ожени — за умна жена, която ще бъде достатъчно непретенциозна, за да му остане напълно предана. Сватбата щеше да стане малко преди прекрасните шведски момичета да го събудят в Стокхолм в утрото на тържественото му награждаване.
Но тия мечти бяха разстроени от една личност.
Джени Гебън бе любопитен екземпляр. Когато за първи път прочете името й, той се запъна. Умът му го подведе и той прочете името погрешно. Стори му се, че е написано Джени Герхард, една от трагичните героини на Теодор Драйзър, подробно разглеждана от професор Гилкрист в прочутия му труд, в който той правеше психоанализа на Драйзър. Оукън бе погледнал към Джени в аудиторията и бе задържал погледа си за момент. Той знаеше как да гледа жените. След това обясни грешката си. Няколко студенти закимаха самодоволно, за да го впечатлят с познанията си по натуралистична литература.