Бърчейки чело, той примижа срещу утринното слънце, което проблясваше по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Пред погледа му се простираха безкрайни гори.
Я чуй…
Той изведнъж трепна и наостри уши.
Стъпки!
Отново се взря в посока към гората. Вдигна длан на челото си, за да засенчи слънцето, но то пак го заслепяваше. Уж виждаше всичко, а нищо не съзираше.
Къде?
Когато смъкна ръката си, тя вече стискаше служебния му пистолет.
Беше тичала почти през цялото време.
Разстоянието от основното училище на Ню Лебънън до Блакфут Понд беше три мили по шосе 302 (по което й бе забранено да върви), но през гората се стигаше само за половин час и тя мина точно оттам.
Сара отбягваше блатистите места не защото бе опасно — тя познаваше всяка пътечка през всяка гора около Ню Лебънън — а само защото се боеше да не изкаля обувките, излъскани до блясък от баща й предишната вечер, както и розовите три четвърти чорапи, коледен подарък от баба й. Тя се движеше по пътечката, извиваща сред дъбове, хвойна, борове и папрат. Отнякъде се обади птиче. А-уу-иииии. Сара се спря да види къде е то. Стана й топло и свали якето си, после нави нагоре ръкавите на бялата блузка и разкопча яката си. Продължи да тича.
Когато наближи Блакфут Понд, тя съзря през гъсталака баща си заедно с господин Слоукъм край езерото, на двеста или триста фута от нея. Главите им бяха наведени надолу. Сякаш търсеха изгубена топка. Сара тръгна към тях, но когато изскочи зад едно кленово дърво, тя се спря. Изведнъж бе излязла на толкова осветено от слънцето мястото, че се заслепи. Светлината бе омагьосваща — златножълта, изпълнена с прашинки, пара и малки точици от пролетни насекоми, блещукащи в слънчевия поток. Ала не това я накара да се поколебае. В гъсталака край пътечката тя видя — или си помисли, че вижда — някой с приведена фигура, който наблюдаваше баща й. Заслепена от слънцето, тя не можеше да разбере дали е мъж или жена, млад или стар.
Навярно това бяха просто листа и клонки.
Не. Тя видя, че нещо се движи. Там имаше някой.
Любопитството й изведнъж отстъпи пред тревогата и Сара се отдръпна. Сви встрани от пътеката, надолу към езерото, където можеше да върви покрай брега до язовирната стена. Тя предпазливо поглеждаше към фигурата и изведнъж лъскавата й черна обувка се подхлъзна на сгънат вестник, скрил се под купчина сухи листа.
Тя изпищя и панически разпери ръце. Малките й пръсти успяваха да хванат само стръкчета трева, които лесно се изскубваха от пръстта и я следваха като ручей, докато тя се свличаше към водата.
Корд подвикна към Слоукъм.
— Ти не дочу ли някой ей там?
— Като че ли ми се стори нещо такова. — Слоукъм повдигна шапката си и обърса челото си. — Някакви стъпки или шумолене.
— А сега?
— Нищо.
Корд изчака четири или пет минути, после отиде до подножието на язовирната стена и попита:
— Приключи ли?
— Тъй вярно — рече Слоукъм. — Връщаме ли се сега?
— Ще се кача на един малък самолет до Сейнт Луис, за да говоря с бащата на момичето. Би трябвало да се върна към три часа. Искам всички да се съберем заради разследването към четири и половина, в службата. Ти остани тук, докато не дойдат момчетата от криминалния екип.
— Значи искаш само да чакам и нищо да не правя?
— Сега вече трябва да пристигнат. Няма да се забавят.
— Но ти си ги знаеш какви са. Може да мине и цял час. — Слоукъм имаше обичай да мърмори, подхвърляйки подобни реплики.
— Налага се добре да охраняваме тук, Джим.
— Щом ти го казваш. — На Слоукъм не му беше приятно, но Корд нямаше намерение да остави местопрестъплението без охрана, особено с цяло ято репортери наблизо.
— Просто не ми се ще да вися тука през целия ден.
— Мисля, че няма да…
Дочу се шум от чупене на клонки и приближаващи се стъпки.
Двамата се извърнаха към гората. Ръката на Корд отново бе върху пистолета. Слоукъм пусна ролката с лентата на земята и тя се затъркаля, правейки дълга жълта пътечка. Той също посегна към оръжието си.
Шумът ставаше по-силен. Не виждаха източника му, но явно беше откъм шипковия храст, на който бе закачена хартийката.