— Татко!
Тя задъхано тичаше към него с развени коси, а лицето й бе мръсно и запотено. Единият й чорап се бе смъкнал от коляното до глезена и гъста тиня се стичаше по краката и ръцете й.
— Сара!
Божичко! Собствената му дъщеря. Беше хванал оръжието си и за малко да се възползва от него.
— О, Сара! Какво правиш тук?
— Съжалявам, татко. Нещо не ми беше добре. Влязох в училището и изведнъж ми прилоша. — Репетираните думи прозвучаха монотонно.
Боже мой…
Корд се наведе над нея. Лъхна го аромата на шампоана, който бе сред подаръците й за Великден. На теменужки.
— Ти никога, никога не трябва да ходиш там, където татко работи. Разбра ли? Никога! Освен ако аз не те заведа.
На лицето й бе изписано разкаяние. Тя погледна крака си и протегна мръсната си ръка.
— Паднах.
Корд извади добре изгладената си носна кърпа и изтри тинята от ръцете и краката й. Видя, че няма рани или драскотини и отново я погледна в очите. В гласа му все още имаше гняв, когато я попита:
— Не видя ли някой там? Говорила ли си с някого в гората?
Падането й не бе довело до очакваното съчувствие. Тя се уплаши от реакцията на баща си.
Той повтори:
— Отговори ми!
Кой бе най-безопасният отговор? Тя поклати глава.
— Никого ли не видя?
Тя се поколеба и преглътна.
— В училище ми прилоша.
Корд се вгледа за миг в светлите й очи.
— Скъпа, говорили сме за това. На теб не ти прилошава. Само така ти се струва.
Един млад репортер вдигна фотоапарата си и ги снима, докато Корд отмяташе кичур руса коса от очите й. Корд го изгледа свирепо.
— Като че ли имам бодлички в корема.
— Трябва да отидеш на училище.
— Не искам! Мразя училището! — Пронизителният й глас изпълни поляната.
Корд хвърли поглед към журналистите, които наблюдаваха сцената с различна степен на интерес и съчувствие.
— Хайде. Качвай се в колата.
— Не! — захленчи тя. — Няма да отида! Не можеш да ме накараш.
На Корд му идеше да закрещи от безсилие.
— Млада госпожице, качвай се в тази кола. Повече няма да ти повтарям.
— Моля те. — Лицето й бе изпълнено със страшно разочарование.
— Сега.
Сара видя, че планът й няма да успее и тръгна към служебната кола на Корд. Той я проследи с поглед, подозирайки, че може да хукне към гората. Тя се спря и напрегнато се взря в гъсталаците.
— Сара?
Тя не се обърна. Качи се в колата и затръшна вратата.
— Деца — промърмори Корд.
— Откри ли нещо? — попита Слоукъм.
Корд прикрепи картонче към торбичката с вестникарската изрезка, която бе намерил. Подписа се и я подаде на Слоукъм. Краткият материал бе за снощното убийство. Редакторът бе успял да вмъкне само пет абзаца преди отпечатването на вестника. Късчето бе изрязано със зловеща точност, безупречно равно, като с бръснач.
Заглавието гласеше: „Студентка от Одън, изнасилена и убита“.
Снимката към тази история не бе от местопроизшествието, а бе взета от статия, публикувана в „Реджистър“ преди няколко месеца относно църковен пикник, на който присъстваше Корд със своето семейство. Отдолу пишеше: „Детектив Уилям Корд, разследващ случая, сниман тук миналия март с жена си Даян и децата си, Джейми — на 15 и Сара — на 9 години“.
— По дяволите, Бил.
Слоукъм имаше предвид разкривените думи, написани с червено мастило до фотографията.
Беше написано: „ДЖЕНИ ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕ. ТОВА БИ МОГЛО ДА СЕ СЛУЧИ И С ТЯХ.“
2.
Те бавно се изкачваха по стълбите. Единият усещаше луксозния килим под ботушите си, а другият изобщо нищо не усещаше.
Вятърът виеше навън. Над това богаташко предградие се бе разразила пролетна буря, макар че във великолепната къща бе топло, а вятърът и дъждът изглеждаха много далечни. Бил Корд, стиснал шапка в ръка, с внимателно изтрити ботуши, видя как мъжът се спря в тъмния коридор и после бързо хвана дръжката на една врата. Пак се поколеба, след това бутна вратата и щракна ключа на лампата.
— Не е наложително да стоите тук — меко каза Корд.
Ричард Гебън не отговори и влезе в стаята, застлана с розов килим. Там бе израсла дъщеря му.