— Тя ще бъде добре — каза Гебън със слаб глас.
Корд не знаеше дали той има предвид жена си, която бе в спалнята на долния етаж, замаяна от успокоителни лекарства, или дъщеря си, намираща се в момента върху емайлирана маса при съдебния лекар на двеста мили оттук.
Ще бъде добре.
Ричард Гебън беше високо подстриган бизнесмен със следи от младежко акне по лицето си. Типичен жител на Средния запад, той бе на средна възраст и беше богат. За хора като Гебън животът се движи от правила и закони, а не от съдбата. Корд подозираше, че в момента този човек се мъчи да разбере причината за смъртта на дъщеря си.
— Значи сам сте шофирал през целия път дотук — каза Гебън.
— Не, сър, дойдох с полет на „Мидуест Еър“.
Гебън потърка несъзнателно часовника си „Ролекс“ по сипаничавата си буза. Докосна очите си със странен жест, сякаш се чудеше защо не плаче.
Корд кимна към скрина й и попита:
— Може ли?
— Спомням си я последния път вкъщи, когато тръгна за училище, беше в Деня на благодарността… Извинете?
— Скринът й. Бих искал да го огледам.
Гебън махна разсеяно с ръка. Корд отиде до скрина, но не го отвори веднага.
— Деня на благодарността. Беше оставила завивките си съвсем омотани. Всичко беше накуп. След като тя потегли за летището, майка й се качи тук, оправи леглото и го нагласи точно така… — Корд погледна трите карирани възглавнички в розово и бяло върху юргана. Плюшено куче с черни копчета вместо очи си подаваше главата изпод тях. — Жена ми доста си поигра, докато натъкми кучето.
Гебън пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее.
— Тя… Всъщност Джени обичаше…
Какво щеше да каже? Че е обичала живота? Че е обичала хората? Обичала е цветята, котенцата, поезията, милосърдието? Гебън млъкна, може би притеснен, че в този момент не е способен да измисли нещо повече от евтини клишета. Смъртта, Корд го знаеше, ни кара да се чувстваме ужасно нелепо.
Той се извърна от Гебън и се приближи до скрина на Джени. Усети различни аромати. Тя си държеше дузина шишенца с парфюми върху тоалетната масичка с огледало. Флаконът с „L’Air Du Temps“ беше пълен, но шишенцето с обикновен одеколон беше почти празно. Той го вдигна, погледна етикета и го остави на мястото му. Дланта му щеше да задържи в продължение на дни острия аромат, който си спомняше от миналата нощ край езерото.
В скрина имаше само дрехи. Над него върху корково табло бяха закачени стотина пощенски картички и снимки. Ръката на Джени, обвила талиите на десетки момчета с различни лица, в еднакви пози. Тъмната й коса изглеждаше по-тъмна през лятото, макар че това навярно беше трик на любителските фотографии с „Кодак“. Тя често я бе прибирала назад. Бе спортувала волейбол и дузина снимки я показваха как играе с решителен и запален израз на лицето. Корд попита дали може да вземе една от снимките в близък план, където хубавичкото й лице лъщеше от пот. Гебън сви рамене. Как мразеше Корд тази част от своята професия, да човърка в раните на хората.
Корд докосна няколко неотдавнашни фотографии на момичето с приятели. Гебън потвърди, че всички те са в други колежи — с изключение на Емили Роситър, която бе сегашната съквартирантка на Джени в Одън. Корд видя следните неща: ученическата й карта. Използвани билети от концерт на „Каубой Джънкиз“, от концерти на Бон Джоуви, на Били Джоел, от спектакъл на Пола Паундстоун. Поздравителна картичка с глупава карикатура на заек й честитеше вземането на шофьорска книжка.
Корд дръпна стола от бюрото й и седна. Огледа изтърканата повърхност пред себе си, нащърбена, изписана, изрисувана с нейни драскулки. Видя шишенце с туш. Снимка на Джени в рамка заедно с проскубан кокер шпаньол. Нейна снимка, как излиза от църква напролет, може би по Великден, а в краката й се виждаха сини минзухари.
Тя умря върху килим от млечносини зюмбюли.
В разкривена глинена чаша имаше изгризан жълт молив с изтрита гумичка. Корд го вдигна, усещайки под пръстите си грубите вдлъбнатини от зъбите на Джени Гебън. Той потърка дървото, мислейки си, че някога е било навлажнено от нея. Върна молива обратно.
Прегледа бюрото, в което имаше гимназиални писмени работи, квадратчета от опаковъчна хартия, стари поздравителни картички.
— Някакви дневници или писма?
Гебън се взираше в детектива.
— Не зная. Би трябвало да са там. — Кимна към бюрото.
Корд отново огледа внимателно всичко. Нямаше заплашителни писма или бележки от отблъснати приятели. Нямаше каквато и да е лична кореспонденция. Той прегледа дрешника, побутвайки изобилието от дрехи встрани и провери по рафтовете. Не откри нищо особено и затвори двете крила.