Корд застана в средата на стаята с ръце на кръста и се взираше наоколо.
— Беше ли сгодена? Имаше ли си сериозен приятел?
Гебън се чудеше какво да отвърне.
— Тя имаше много приятели. Никой не би я наскърбил. Всички я обичаха.
— Да е скъсвала с някого напоследък?
— Не — каза Гебън и сви рамене по такъв начин, че Корд разбра — този човек изобщо не съзнава какво говори.
— Някой да е бил влюбен в нея?
— Никой, който познаваше Джени, не би могъл да я нарани — бавно рече Гебън. После добави: — Знаете ли какво си мислех? На никого не съм казал, след като ми се обадихте по телефона. Мъчех се да събера кураж. За всички хора — за баба й и дядо й, за нейните приятели, за семейството на брат ми — Джени е още жива. Те сигурно си мислят, че тя е в библиотеката и си учи.
— Сега ще си тръгвам, сър. Ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, обадете се, ще съм ви много благодарен. И ако намерите някакви писма или дневник, моля ви, изпратете ми ги колкото се може по-скоро. Може да се окажат доста важни. — Той подаде на Гебън една от евтините си визитни картички.
Гебън се взря в нея. После го погледна сериозно с тъмните си очи.
— Всичко ще бъде наред.
Той изрече това с такава сила, сякаш единствената му цел в момента бе да успокои Бил Корд.
Уинтън Кресги седеше в канцеларията си в главната административна сграда на Одънския университет. Стаята — с висок таван и дъбова ламперия — беше покрита с тъмносин мокет. Махагоновото му бюро бе доста обемисто. Понякога, слушайки по телефона някого с неособено голяма охота (което често се случваше), Кресги си представяше различни начини за изваждане на бюрото от канцеларията, без да се издраскат стените. В по-свободни от работа дни той действително се канеше да го премести. Можеше спокойно сам да свърши тази работа: Кресги беше висок над метър и деветдесет и тежеше сто и петнайсет килограма. Обиколката на ръката му над лакътя беше трийсет и осем сантиметра, на бедрата му — шейсет, и съвсем малък процент от тези размери представляваше тлъстина. (Никога не бе вдигал щанги, но бе запазил голяма част от мускулатурата си, придобита като бейзболист в колежа.)
Върху бюрото му имаше телефон с две линии, месингова лампа, бележник, настолен календар, отворен на сегашната седмица, снимка в рамка на привлекателна жена, седем снимки на деца, също в рамки и един лист хартия.
Листът, който Кресги притискаше с масивната си ръка, сякаш се боеше да не изхвърчи, съдържаше следните думи: Джени Гебън. Вторник, 10 ч. вечерта. Блакфут Понд. Общежитието Макренолдс. Любовници, студенти, преподаватели, кражба, изнасилване, друга причина? Сузан Биаготи? Под всичко това се мъдреше несръчна схема на университетския район, езерото и пътя около него. Кресги допря до ухото си края на сребърната си химикалка, която бе излъскал предишната вечер и огледа написаното.
Той начерта още няколко линии, задрасквайки едни думи и добавяйки други. Тъкмо рисуваше пунктирана линия от колежа до езерото, когато почукване на вратата го накара да подскочи. Докато секретарката му влезе в стаята, листът хартия бе смачкан и запратен в кошчето за боклук.
— Тя иска да те види — каза секретарката, хубава жена към края на трийсетте.
— Така ли.
Секретарката замълча и после добави:
— Тук си се покрил.
— Моля?
Тя рече:
— По-рано си мислех, че изразът е „прикривам се“. Както ако се прикриваш при стрелба от полицията или нещо подобно.
— От полицията ли? — попита Кресги.
— Но после разбрах, че се казвало „да се покрия“. Тоест да не те виждат.
— Всъщност не знам. Сега ли?
— Тя каза „сега“.
Кресги кимна. Отключи горното чекмедже и извади тъмносив полуавтоматичен пистолет „Торъс“, 9 мм. Провери дали има цял пълнител и пъхна оръжието в кобура на кръста си. Излезе от стаята с израз на непоколебима, почти театрална решителност, която секретарката забеляза, макар самият той да не съзнаваше това.
Ето как тя щеше да построи къщичката: ще намери малко земя — там, онази хубава поляна със златни и бели цветя, ей там отвъд прозореца, заобиколена от сребристозелени дървета. Тя виждаше от своята килия как високата трева се полюшва под лекия вятър като опашката на лениво коте. После тя ще повика своите приятели животните и…