— Сара, не чуваш ли?
Главата й рязко се извърна от прозореца и тя се срещна с втренчените погледи на трийсет и две деца и една учителка. Сара ахна стреснато и спря да диша. Сърцето й потръпна, а след това трескаво заби.
— Искам да те изпитам. Ела тук.
Сара седеше неподвижно и усещаше как топлината от лицето й се разлива по ръцете и гърдите й.
Госпожа Бидърсън се усмихна и лицето й бе благо като на Сарината баба. Госпожа Бидърсън много се усмихваше. Тя никога не повишаваше тон на Сара, никога не й крещеше, никога не я водеше за ръка в директорския кабинет, както правеше с момчетата, които драскаха по чиновете или се биеха. Госпожа Бидърсън винаги говореше на Сара с мек и кротък глас.
Сара я мразеше повече от всички на света.
— Хайде, Сара. Това е само упражнение. Няма да ти слагам оценка.
Момичето погледна към чина си. Там беше хапчето, което майка й бе дала. Но все още не бе дошло време да го пие.
— Хайде, Сара.
Сара се изправи, ръцете й бяха отпуснати встрани, твърде натежали, за да ги помръдне. Тя отиде до мястото на заколение и се обърна към класа. Почувства как усмивката на госпожа Бидърсън направо изгаря врата й. Погледна към дърветата зад прозореца. О, свободата на дърветата! Тя сякаш подушваше мириса на дървесната кора, чувстваше мъха сред бръшляна, виждаше вратата към тайния тунел в нейната къщичка.
Поглеждайки към лицата на съучениците си, тя зърна хилещата се Присила Уитлок, видя как Денис Морган подигравателно свива дебелите си устни, а Брад Мибок върти очи нагоре. Гръмогласен смях я шибна в лицето. Тя виждаше как към нея присмехулно сочат момчетата, как й се подиграват момичетата с дълъг червен маникюр и дрънчащи гривни, нейни връстнички, но с кръгли оформени гърди, с грим и високи токчета…
И госпожа Бидърсън, която виждаше само отегчените физиономии на своите ученици и чуваше единствено скимтенето на Сара, каза:
— Сара, твоята дума е „обяснявам“.
Звуците изплющяха по Сара като силен шамар. Баща й бе помогнал за тази дума. Но тя знаеше, че тук има няколко букви, които я затрудняваха. Тя започна да плаче.
— Правила си това преди — говореше усмихнатата госпожа Бидърсън с нейния мек, лъжлив, подправен, змийски глас. — Ти не се стараеш, Сара. Всички ние трябва да се стараем. — Госпожа Бидърсън докосна розовата брошка на деколтето си. — „Обяснявам“ е в списъка за домашно. Учила ли си по списъка?
Сара кимна.
— Ако си го учила, тогава няма за какво да плачеш.
Сега вече всички ще знаят, че е заплакала, дори учениците от последните чинове.
— Не мога.
— Нали не искаш да смятаме, че ти е толкова трудно? „Обяснявам“.
Хълцайки, Сара каза:
— „О“.
— Много добре. — Змията се усмихна.
Коленете й трепереха.
— Не знам. Не мога. — Още сълзи.
— Коя е следващата буква?
— Не знам.
— Опитай.
— О-В…
Госпожа Бидърсън изпусна дълбока въздишка.
— Добре, Сара. Седни…
— Вкъщи успях да го направя…
— … си на мястото. Някой друг?
И Присила Уитлок дори не се изправи, а гледайки право в Сара, произнесе буквите една по една за времето, в което Сара успя само да поеме дъх, за да потисне страха си.
В този миг тя го усети. Първо тънка струйка. После цял порой и когато гащичките й съвсем се намокриха, тя си сложи ръката отдолу, за да го спре, макар да съзнаваше, че е твърде късно. Топлата влага се стичаше по краката и госпожа Бидърсън започна да повтаря: „Боже мой, боже мой“, а някои от класа извърнаха главите си встрани, което беше също толкова зле, колкото и втренчените погледи на останалите, защото тя знаеше, че тази история ще се пръсне из целия град и всички ще научат, дори дядо й горе в небето ще узнае…
Сара закри глава с ръце и хукна към вратата, блъскайки я с рамо. Стъклото се разби и цъфна паяжина от пукнатини. Тя се втурна надолу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и слепешката побягна по коридора към входа на училището, оставяйки по линолеума ивички и капчици от своя позор, подобно на частици от буквите, които отново я бяха победили.
Жената каза:
— Всичко, което трябва да се направи и държа на това.
Декан Катерин Ларъби беше петдесет и пет годишна и ако човек си присвиеше малко очите, приличаше на Маргарет Тачър. Прошарена коса, кръгло лице, набита фигура. Решителна челюст. Уморени, но строги очи. Хладина в ъгълчетата им, която Бил Корд сметна за постоянна, а не възникнала поради убийството. Тя не бе положила грима си добре и пудрата се бе насъбрала в гънките около устата и по челото й.