Той въздъхна дълбоко. Все още му се гадеше от друсащия полет на връщане от Сейнт Луис и още повече заради лудешкото шофиране от местното летище, за да успее за тази среща.
През прозореца на прохладния й кабинет Корд виждаше ясно квадратния вътрешен двор с грижливо подстригана трева, обграден от току-що разлистени дървета. По алеите и пътеките вървяха студенти; на Корд му се струваше, че те се движат със забавен ритъм. В спомените му от колежа сякаш всичко бе много по-трескаво. Той непрекъснато бързаше, втурваше се в клас запотен, неподготвен.
На прага се появи мъж, висок и набит чернокож.
— А — рече госпожа деканът, — детектив Корд. Уинтън Кресги, началник на университетската охрана. — Корд стисна мазолестата огромна ръка и трепна, когато скъпото сако на Кресги се отвори, разкривайки впечатляващия автоматичен пистолет.
Деканът гледаше Кресги, но когато заговори, сякаш се обръщаше към шестнайсетте хиляди родители на своите осем хиляди повереници.
— Трябва да го заловим този мъж. Непременно ще го заловим.
Корд каза:
— Бих желал да разпитам приятелите и преподавателите на Джени колкото се може по-скоро.
Късите пръсти на декана вече за трети път подреждаха една писалка.
— Разбира се — отвърна тя след миг. — Наложително ли е?
Корд извади пачка празни картончета.
— Искам да задам няколко предварителни въпроса. Тук имам неин адрес. Сградата Макренолдс. Така ли е?
— Точно така. Тя беше от ПНС — отвърна Кресги, а деканът се намръщи.
Корд започна да пише. Водеше си бележките с печатни главни букви, които с извитите си линии придаваха нещо ориенталско на неговия почерк.
— ПНС? Някакво студентско дружество ли е това?
— Не — обясни Кресги, — така се наричат самите колежани. Тези, които не членуват в никакви клубове. Означава Проклети Независими Студенти. — Деканът го загледа втренчено и Кресги добави: — Е, поне така говорят.
Деканът рече:
— Съществуват толкова проблеми.
— Моля? — запита Корд.
— Може да ни съдят — обясни тя. — Когато говорих с баща й снощи, той заяви, че може да съди университета. Казах му, че това не се е случило в района на университета.
— Така е — рече Кресги. — Имам предвид, че не е станало в университетското градче.
Корд изчака учтиво някой от тях да добави нещо и после продължи:
— Бих искал да получа списък на всички живущи, на всички служители, на помощния персонал и така нататък, в тази сграда…
— Това е доста голямо общежитие — каза деканът. — По този начин може да се предизвика, струва ми се, паника.
— … както и на нейните преподаватели и студентите във всички групи, където е учила. — Корд забеляза, че декан Ларъби нищо не записва. Чу шумолене до себе си. Кресги нахвърляше бележки със сребърна химикалка в подвързан с кожа бележник. Корд попита: — Бих желал да разбера дали е ходила на психотерапевт или друг лекар. И искам списък на служители в колежа, осъждани за тежки престъпления.
С леден глас, като на свален министър-председател, декан Ларъби заяви:
— Сигурна съм, че нямаме такива.
— Всичко се случва — рече Корд.
— Ще проверя — каза Кресги.
— Гарантирам ви, че нямаме престъпници сред личния състав.
— Вероятно е така — любезно се съгласи Корд. Обърна се към Кресги: — Вие ще бъдете моята свръзка тук, нали?
— Разбира се.
Корд разбърка своите картончета. Попита Кресги:
— Ще можете ли да ми изпратите тези сведения колкото се може по-скоро?
— Няма проблеми, детектив — рече Кресги. — И спокойно мога да разпитам някои от студентите вместо вас, или професорите. Познавам лично много от тях и…
Корд усети, че е престанал да обръща внимание на Кресги. Вдигна поглед и се усмихна:
— Извинете?
Когато Кресги повтори предложението си, Корд рече:
— Не е необходимо, благодаря.
— Просто ви го казвам, ако имате нужда от помощ.
Корд се обърна към декана.