— Бих искал някаква стая.
— Стая ли? — попита декан Ларъби.
— За разговорите. Предпочитаме да го направим в района на университета.
— Студентският съюз разполага с много стаи за различни дейности — каза Кресги.
Корд си отбеляза нещо на едно от картончетата.
— Бихте ли ангажирали една за мен?
Последва кратка пауза и Кресги рече:
— Ще уредя това.
— Детектив… — В гласа на декана се долавяше отчаяна нотка.
Двамата мъже я погледнаха. Тя сложи двете си длани на бюрото, сякаш се канеше да стане и да изнесе лекция. Пръстите й докоснаха дървото с две почуквания и Корд забеляза пръстени — с голям пурпурен камък — на лявата й ръка и дори още по-голям и жълт — на дясната. Сама си ги е избрала, помисли си Корд.
— Тук имаме един сложен проблем — рече тя. — Сигурно четете „Реджистър“ и навярно знаете, че нашият колеж се намира във финансова криза. Приемът ни е най-ниският от двадесет и три години насам. — Тя се усмихна кисело. — Високата раждаемост отдавна е история.
Корд наистина четеше „Реджистър“. Но нямаше представа за финансовото състояние на университета Одън.
— Разбира се, в наш интерес е колкото се може по-скоро да бъде открит извършителят на това престъпление. Обаче не искаме да изглежда, че сме изпаднали в паника. Вече ми се обади един от спонсорите на колежа. Той е много обезпокоен от случилото се. — Корд я гледаше безизразно. — Когато спонсорите са загрижени, аз също съм загрижена.
Кресги каза:
— Подсилихме с допълнителни охранителни патрули вечер.
Корд рече, че това е хубаво.
Деканът продължи, сякаш никой не бе продумвал:
— Сега приемаме молби за есенния семестър и те са много по-малко, отколкото сме очаквали. — Тя поглади бузата си с кутрето си, което мина само на милиметър покрай неравна ивица от премиерския й грим. — Не е ли най-вероятно това да е бил скитник или нещо подобно? Човек, който не е свързан с колежа?
Кресги рече:
— Не можем да приемем нищо за дадено, декан.
Деканът също не обръщаше внимание на Кресги. Тя му бе началник и се справяше в това отношение по-добре и от Корд.
— Просто в момента нищо не знаем — каза Корд.
Кресги рече:
— Исках да спомена едно нещо. Убийството на Биаготи.
Деканът изграчи:
— Уинтън, Сузан не живееше в университетското градче. Била е убита при опит за грабеж. Нали така е станало, детектив?
— Сузан Биаготи ли? Доколкото си спомням, приличаше на грабеж.
Деканът продължи:
— Колежът изобщо нямаше нищо общо с това. Следователно…
— Онзи случай изобщо не бе решен, декан — монотонно прозвуча баритонът на Кресги. — Просто се сетих за него.
— … защо трябва да повдигаме този въпрос?
Корд се обърна и към двамата:
— Мисля, че няма връзка. Но все пак ще го проуча.
— Не е имало връзка — раздразнително рече деканът.
— Да, госпожо. Сигурен съм, че е така. А сега трябва веднага да се заема с работа, за да хванем този тип. Нали ще осигурите онази информация, Уилям?
— Уинтън.
— Извинявайте.
— Всъщност, детектив, исках да ви попитам нещо. За мотивите при подобно престъпление. Аз…
Корд каза:
— Съжалявам, вече доста закъснях. Ако можете просто да ми осигурите колкото се може повече от онази информация през следващия час, ще съм ви много благодарен. И стаята. Не забравяйте стаята.
Широкото мрачно лице на Кресги кимна бавно.
— Ще ви я дам, когато я поискате.
Даян Корд притискаше телефонната слушалка плътно до ухото си. Все още държеше торба с покупки в мускулестата си ръка.
— О, не… — Тя изслуша още малко и после отдалечи телефона от устата си. Извика: — Сара? Сара, вкъщи ли си?
Тишина, нарушавана само от бръмченето на хладилника.
— Не. Не се е върнала още. Когато е разстроена, понякога се крие в гората.
Даян наклони глава, докато слушаше Сарината учителка да обяснява колко обезпокоени били всички те. Госпожа Бидърсън също така добави деликатно, че момичето се е заплесвало през цялата сутрин преди изпитването.
— Наистина й съчувствам, госпожо Корд. Но тя просто трябва да прави повече усилия. Тя сама си причинява много от своите проблеми.
Даян кимаше на телефона. Накрая изрече думите, с които май завършваха толкова много от тези разговори: