Той така и не ме запозна с „мисис Хорейшо Джоунс“ и след няколко дни, изглежда, се отегчи от нея, тъй че аз започнах да заемам мястото й като негов спътник в следобедните разходки.
Не можех да не харесвам този човек. Силата винаги изтръгва възхищението на младостта, а освен това имаше в него нещо могъщо и героично — дързостта, бързите му решения, пълната му безскрупулност и на моменти жестокост, когато обстоятелствата явно налагаха. Човек би могъл да си го представи в отколешни времена като роден водач на диви орди, любител на битките заради самите тях, посрещащ всички трудности с бурна радост, човек, който със сила си пробива път напред, безразличен към злощастията и разрухата, които оставя след себе си, с очи, които никога не се отклоняват от целта; но не и лишен от чувство за сурова справедливост, не лишен от известна любезност, когато може да си я позволи, без това да го застрашава с нещо.
Един следобед той ме взе със себе си в еврейския квартал на Амстердам и като си пробиваше без колебание път сред лабиринта от отвратителни порутени коптори, спря пред тясна къща на три етажа, обърната към застинало в неподвижност блато.
— Тук съм роден — обясни той. — В стаята с прозореца със счупено стъкло на втория етаж. Така и никога не го поправиха.
Погледнах го крадешком — лицето му издаваше не разнежване, а по-скоро учудване. Предложи ми пура, която приех с радост, защото смрадта на плуващите във водата зад нас отпадъци беше отвратителна, и известно време двамата пушихме мълчаливо, той с полузатворени очи — имаше такъв навик, когато обмисляше някой делови проблем.
— Любопитно е, че съм направил такъв избор — отбеляза той. — Помощник-касапин за баща и охтичава шивачка на илици за майка. Предполагам, съм усещал какво ми предстои. Това е било най-доброто нещо, което е трябвало да върша тогава, както впоследствие се оказа.
Гледах го и се чудех дали говори сериозно, или това е своеобразна горчива шега. Той обичаше да прави понякога странни забележки. Имаше някаква фантастична жилка в него, която редовно се появяваше на повърхността и винаги ме удивляваше.
— Било е малко рисковано, струва ми се — предположих аз. — По-добре следващия път изберете нещо по-безопасно.
Той рязко извъртя глава към мен и понеже не бях съвсем сигурен в какво настроение е, предпочетох да си придам сериозно изражение.
— Може би си прав — съгласи се той със смях. — Някой ден трябва да поговорим на тази тема.
След това посещение в Гоортгасе той вече не беше толкова сдържан с мен и често ми говореше за неща, които никога не бих допуснал, че го интересуват. Като човек той представляваше наистина много любопитна смесица и зад хитрия, циничен бизнесмен аз често зървах визионера.
Разделих се с него в Хага. Той ми плати билета обратно до Лондон и ми даде допълнително една лира за пътни разноски, заедно с банкнотата от десет лири, която по-рано ми беше обещал. Няколко дни по-рано той беше отпратил „мисис Хорейшо Джоунс“ — за облекчение, струва ми се, и на двама им — и сега продължи пътя си сам към Берлин. Не очаквах да го видя никога повече, макар че през следващите няколко месеца често мислех за него и дори се опитах да го открия, като поразпитах тук-там из Сити. Но имах много малко информация, на която да се опра, и след като напуснах Фенчърч Стрийт и влязох в литературата, забравих за него.
Един ден получих писмо, адресирано до моите издатели, но предназначено за мен. Марката беше швейцарска; след като го отворих и погледнах подписа, известно време се чудих откъде ми е познато името „Хорейшо Джоунс“. И тогава си спомних.
Оказа се, че той лежи с тежки натъртвания и множество счупвания в къщата на един дървосекач по склоновете на Юнгфрау. Бил постъпил като глупак, по собствените му думи, въобразявайки си, че на неговата възраст може да изкачва върхове. Щели да го свалят в Лаутер-брюнен веднага, щом това станело безопасно за него, но в момента той нямал с кого да говори, освен с болногледачката и с швейцарския лекар, който се качвал да го посети веднъж на три дни. Молеше ме, ако мога да се освободя, да отида да при него за една седмица. Беше приложил чек за сто лири за пътните ми разходи, без да дава допълнителни обяснения. Изказваше комплиментите си за първата ми книга, която четял в момента, и ме молеше да му телеграфирам отговора си, при това ми даваше истинското си име, което, както и предполагах, се оказа едно от най-известните във финансовите среди. Понеже вече разполагах с времето си, телеграфирах му, че ще пристигна при него следващия понеделник.