Когато пристигнах в късния следобед, след тричасово изкачване по планината, следван от носача с малкото ми багаж, той лежеше на слънце пред хижата на дървосекача. Не можеше да вдигне ръка, но странно блестящите му очи издадоха задоволството му от моето идване.
— Радвам се, че успя да дойдеш — каза той. — Аз нямам близки роднини, а приятелите ми — ако това е вярната дума — са бизнесмени, които биха били отегчени до смърт от моята молба. А и те не са хората, с които бих искал да говоря сега.
Той беше изцяло примирен с мисълта, че ще умре. В действителност имаше моменти, в които оставяше у мен впечатлението, че очаква смъртта с известно нетърпение и със страхопочитателно любопитство. Следвайки конвенционалната представа, че трябва да го ободря, аз му повтарях, че ще остана при него, докато бъде в състояние да се върне в цивилизацията, но той само се смееше.
— Няма да се върна — казваше той. — Не и по този начин. Какво ще направят после с тези потрошени кости, малко засяга и теб, и мен. Но това е хубаво място да умреш — продължаваше той. — Тук човек може да мисли.
Беше трудно да го съжаляваш, при положение, че собствената му съдба му беше толкова безразлична. Светът все още му беше много интересен, макар и не неговото собствено ъгълче в него — това, както ми даде да разбера, той си беше изяснил и отстранил от съзнанието си. Бъдещето — с неговите настъпващи проблеми, нови възможности и нови тенденции — беше онова, за което му се искаше да говори. Сякаш беше млад човек с много години пред себе си.
Една вечер — беше вече към края — бяхме останали сами. Дърварят и жена му бяха слезли в долината да видят децата си, а болногледачката го бе оставила на моите грижи и бе излязла да се разходи. Бяхме го изкарали навън, от любимата му страна на хижата, откъдето се виждаше издигащата се в небето грамада на Юнгфрау. С удължаването на сенките върхът сякаш идваше по-близо до нас, а ние стояхме и го гледахме мълчаливо.
Постепенно усетих, че неговите пронизващи очи бяха втренчени в мен и в отговор се обърнах и го погледнах.
— Чудя се дали ще се срещнем отново — каза той, — или, което е по-важно, дали ще си спомним един за друг.
В първия миг останах озадачен. Бяхме обсъждали неведнъж различните религии на човечеството и неговото отношение към ортодоксалните убеждения бе винаги на учудено презрение.
— Това ме занимава все повече през последните няколко дни — продължи той. — Премина през ума ми още първия път, когато те видях на кораба. Ние бяхме състуденти. Нещо, и аз не знам какво, ни свързваше много тясно. Имаше някаква жена. Те я изгаряха. Сетне ни заля вълна от хора, внезапно настъпи тъмнина и твоите очи близо до моите…
Предполагам, това беше някаква форма на хипноза, защото, докато той говореше с вперен в мен изпитателен поглед, в ума ми пробягна видението на тесни улици, изпълнени с някаква странна тълпа, с боядисани къщи, каквито никога не бях виждал, и натрапчив страх, който сякаш се криеше зад всяка сянка. Отърсих се от видението, но не без усилие.
— Ето какво си имал предвид — казах аз — онази вечер в Гоортгасе. Вярваш ли в това?
— Като бях дете, ми се случи нещо странно — рече той. — Нямах още шест години. Бях отишъл в Гент с родителите си. Струва ми се, че трябваше да посетим някакъв роднина. Един ден отидохме в замъка. По това време той беше в руини, макар че по-късно го реставрираха. Бяхме застанали в някогашната заседателна зала. Аз отидох до другия край на голямото помещение и без да знам защо, натиснах някаква пружина, скрита в зидарията, и тогава една врата се отвори с остър, скърцащ звук. Спомням си как се вглеждам в отвора. Другите хора бяха обърнати с гръб към мен, никой не ме забеляза, тъй че аз се вмъкнах и затворих вратата зад себе си. Сякаш инстинктивно знаех пътя. Изтичах надолу по едно стълбище и после минах по някакъв тъмен коридор, през който трябваше да вървя опипом, докато стигнах до малка врата в един ъгъл. Знаех коя е стаята от другата страна. Нейна фотография беше публикувана години по-късно, когато стаята бе открита, и тя беше точно такава, каквато си я представях, с нейния подземен коридор и изход под градските стени през къщица на Аусермаркт. Но тогава не можех да отворя вратата. Няколко камъка бяха паднали пред нея, и понеже се страхувах да не ме накажат, се върнах обратно в заседателната зала. Но когато стигнах там, тя беше празна. Търсеха ме в другите помещения. Никога не им казах за моето приключение.