При всеки друг случай бих се засмял, чувайки такава история. По-късно, спомняйки си неговите думи от онази вечер, стигнах до извода, че цялата история е просто самовнушение, плод на детското въображение; но в онзи момент тези странно блестящи очи ме бяха завладели. Те продължаваха да бъдат вперени в мен, докато седях на ниския парапет на верандата и гледах неговото побеляло лице, по което сякаш вече пропълзяваха сенките на смъртта.
Имах чувството, че през тях той се опитва да ме накара до си спомня. Целият той — самата му душа — като че ли бе концентрирана в тях. Нещо безформено и все пак отличимо започна да се очертава пред мисловния ми взор. Почувствах едва ли не физическо облекчение, когато пристъп на болка го накара да отклони поглед от мен.
— Ще намериш едно писмо, след като умра — продължи той след миг. — Опасявах се, че може да дойдеш твърде късно или че аз няма да имам достатъчно сила да ти кажа. Някак си усещах, че измежду малцината хора, които съм срещал извън бизнеса, най-вероятно е ти да не отхвърлиш цялата тази история просто като безсмислица. Радвам се и бих желал да запомниш, че аз умирам в пълно съзнание и яснота на ума. Единственото, от което съм се страхувал през живота си, е старостта, с постепенния й умствен упадък. Винаги ми се е струвало, че ми се е случвало да умра малко или повече внезапно, докато все още съм имал власт над волята си. Винаги съм благодарил на Бог за това.
Той затвори очи, но не мисля, че заспа; малко по-късно се върна болногледачката и го внесохме в къщата. Нямах следващ разговор с него, въпреки че по негово желание продължих да му чета през следващите два дни, а на третия той издъхна.
Намерих писмото, за което той ми беше споменал. Беше ми казал къде ще го остави. То съдържаше пачка банкноти, които той ми даваше със съвета да се отърва от тях колкото се може по-скоро.
Ако не те обичах — пишеше той, — щях да ти оставя постоянен доход и ти щеше да ме благославяш, вместо да ме проклинаш — както би трябвало да направиш! — задето съм отровил живота ти.
Този свят е училище, смяташе той, за направата на човека; и единственото важно за човека нещо било силата на духа. Писмото му създаваше впечатлението, че той е бил дълбоко религиозен. В наше време той без съмнение би бил смятан за теософ; но своите убеждения той беше създал за себе си и ги беше приспособил към своя характер — към своя пламенен, властен темперамент. Бог, смяташе той, се нуждае от хората, за да му служат, да му помагат. Затова през много промени, през много епохи Бог продължава да дава живот на хората — за да могат чрез самопреодоляване и борба те да стават все по-силни; на тези, които се показват най-достойни, се пада най-трудната задача, най-скромното начало, най-големите препятствия. А висшата награда за добротворството винаги е победата. Изглежда, той беше убедил себе си, че е един от избраните, че е бил предопределен за велики дела. Пишеше, че е бил роб във времената на фараоните; свещенослужител във Вавилон; катерил се е по въжените стълби при завземането на Рим; пробил си е път до съветите на вождовете по времето, когато Европа е била бойно поле на враждуващите племена; възкачил се е на власт по времето на Борджиите.
У повечето от нас, предполагам, понякога се появява натрапчивото усещане, че определени далечни неща са ни по странен начин познати; и човек се чуди дали зад това чувство се крие спомен или своеобразно видение. Постепенно, с напредването на възрастта, ние отхвърляме това чувство и трупащите се грижи на настоящето накрая го заглушават; но на млади години то е по-осезаемо. Изглежда, у моя приятел това чувство се бе запазило, придобивайки все по-плътна реалност. Неговото последно съществование, секнало под белия чаршаф в хижата зад мен, беше само една глава от историята; сега той очакваше следващата.
По-нататък в писмото той се питаше дали ще има някакво право на избор при определянето й. Но и в единия, и в другия случай бе любопитен за резултата. Това, което той уверено предчувствуваше, бяха нови възможности, по-широк опит. Но в каква форма щяха да се изправят те пред него?
Писмото свършваше със странна молба. Той ме молеше да продължа да мисля за него и след като се върна в Англия: не за мъртвия мъж, когото познавах — банкера евреин с познатия ми глас, с цялата тази измама на речта и обноските (понеже всичко това, казваше той, са само дрехи, които човек облича и съблича), — а за самия човек, за душата му, която желае и може би ще успее да ми се разкрие.