Стигнахме до хижата късно следобед. Уредих нещата така, че да бъдем сами там. Нуждите ни бяха простички и при различните си скиталчества аз се бях научил да бъда независим. Не бях му доверил защо съм го довел тук, освен заради красотата и спокойствието на мястото. Умишлено го оставях дълго време сам в къщата, използвайки като извинение все по-дългите си разходки, и макар че той винаги се радваше на завръщането ми, чувствах, че у него расте желанието да бъде сам.
Една вечер, след като се бях изкачил по-високо, отколкото възнамерявах, се изгубих. В тази местност не беше безопасно да пробваш нови пътища в тъмнината и затова щом попаднах на един изоставен заслон, реших да остана там и да спя върху сламата.
Когато се върнах, го сварих да стои пред хижата. Поздрави ме така, сякаш ме беше очаквал точно в този момент и нито миг по-рано. Каза ми, че се е досетил какво се е случило и не се е разтревожил. През деня усещах как той ме наблюдава и вечерта, като седнахме на любимото му място пред хижата, той се обърна към мен:
— Мислиш ли, че това е истина? — попита. — Че аз и ти сме седели тук преди години и сме говорили като сега?
— Не знам — отговорих аз. — Знам само, че той умря тук, ако изобщо има такова нещо като смърт, и че никой не е живял в къщата оттогава насам. Съмнявам се, че някой изобщо е отварял вратата, преди да дойдем.
— Те винаги са били с мен, тези сънища — продължи той. — Но винаги съм ги отхвърлял. Изглеждаха толкова абсурдни. Винаги сънувах богатство, сила, победа. Животът беше толкова лесен.
Той сложи мършавата си ръка върху моята. Странен нов поглед се появи в очите му — обнадежден, почти радостен поглед.
— Знаеш ли какво си мисля? — каза. — Може би ще се засмееш, но тук горе ми хрумна, че Господ ми е дал нещо от голяма полза за мен. Успехът ме беше направил слаб. Затова Той ми прати слабост и страдания, за да се науча на сила. Голямото нещо е да бъдеш силен.