А аз виждам и нещо много повече от това. Може би засега звучи фантастично, може би прилича просто на един сън, но в бъдеще аз виждам ракети, направлявани от човека!
За миг в залата се надигна вълна от шепот.
Генералът продължи:
— Днес нашето главно затруднение е фактът, че ракетите са ограничени в интелигентността си. Компютърът, който ги контролира, е толкова голям, че те посрещат промените в природата на антиракетната защита по един незадоволителен начин. Малко ракети стигат до целта си и затова ракетната война отива към своя край, това се отнася за щастие и за врага, и за самите нас.
От друга страна, ракета с един-двама човека на борда си, които контролират полета й по графичен начин, може да бъде по-лека, много по-мобилна, по-интелигентна. Тя би могла да ни донесе победата. Освен това, джентълмени, крайните необходимости на войната ни налагат да си спомним едно нещо: един човек е много по-евтин от един компютър. Ракетите, направлявани от хора, биха могли да бъдат изстрелвани без ограничения в броя, и то при условия, в които нито един добър генерал не би поел отговорността, що се отнася до управляваните от компютри ракети…
Генералът продължи да говори още дълго, но техникът Об не го дочака да завърши.
Техникът Об работи дълго, усамотен в квартирата си, приведен над записките. Ето какво пишеше в тях: „Когато започнах да изучавам онова, което днес наричат графичност, за мене то не беше нищо повече от едно хоби. Аз не виждах в него нищо повече от интересно забавление, едно упражнение за мозъка.
Когато планът «Число» започна да се осъществява, аз си помислих, че другите са по-умни от мене; че графичността може да допринесе практическа полза, че ще бъде може би от полза за човечеството, че ще помогне при производството на истински и практични мас-трансферни апарати. Но сега се убеждавам, че те се използват единствено за смърт и унищожение.
Аз не мога да погледна с чисто лице отговорността за откритието на графичността.“
След това той в пълно съзнание завъртя фокуса на протеиновия деполяризатор към себе си и се строполи на земята. Умря от безболезнена смърт.
Те стояха на гроба на дребничкия техник, за да отдадат почитта си към величието на неговото откритие.
Програмистът Шуман наведе глава заедно с всички други, но остана невъзмутим. Техникът беше дал своята лепта и в края на краищата от него вече никой нямаше нужда. Той може и да бе положил началото на графичността, но отсега нататък нещата щяха да продължат от само себе си стремглаво, с поразяваща, триумфална сила. И след като ракетите, направлявани от човек, вече не бяха нещо невъзможно, кой знае какво друго можеше да се очаква…
„Девет по седем — помисли си Шуман с дълбоко задоволство — е шейсет и три, няма нужда компютърът да ми го казва. Компютърът е в собствената ми глава.“
И това му осигуряваше удивителното усещане за власт.