Росен Стойнев
Ушите на желанието
Верю Матин не можа да повярва на извивката на ухото си, когато му съобщиха новината. Никога не бе чувал по-абсурдно нещо през живота си. А бе живял много за 73-те си адамови години. Дори, както казваше, беше живял повече отколкото жив човек може да изтърпи, а мъртвия да повярва. Ето защо когато му рекоха, че в селото ще идват двамина — мъж и жена, да увиват в платно реката, течаща кротко около къщите и през годините му, Верю Матин не повярва. Не че беше мъртъв. Не. Просто не му достигна вяра. Но се оказа истина. В ранната, неначената за сътворение от слънцето утрин в селото с грозно ръмжене нахлуха камиони и една лека кола, разпукаха тишината като джам и я прогониха из джендемите. И селото разбра — от тук нататък ще се случват случки небивали. От камионите заслизаха хора, подплашиха гъските, мотаещи се по мегдана, и те хукнаха с крясък да разправят на останалата живинка. Скоро се досетиха и кучетата, лаещи обещанията си към стопаните за мирен ден, овцете и кравите отцедиха последната капка мляко на съня в зениците си проблейвайки, та селото се огласи от животинския хор на протеста. Събудиха се и хората. Излязоха от къщите. Струпаха се около вонящите на нафта машини и ги заоглеждаха. Жените по сврачи любопитно се катереха по каросериите, надничаха в тях и търсеха. Търсеха скрити станове. „Зер, да покриеш с платно реката ти трябва стан небесен на бой или безбройни станове, като желанията в очите на дете“ — мислеха си те без да знаят, че безсмислието може да се изтъче само.
Верю Матин също се запъти да види навалицата. Навалицата от своя страна го видя и се отдръпна да мине. Застана той до камионите и заоглежда. Ненадейно пред него се изправиха мъж и жена. Мъжът заговори. Уж разбираемо говореше, ама езика му бягаше, сякаш се срамуваше от извивката на родното. Верю позна в него речта на ония, които напущат родните си места и дълго не говорят с изначалното слово, а кога понечат то се гъне като дяволска опашка и ги удря в небцето. „Прогонил е поддумията си и като няма кой да държи сричките, думата му се е разбягала“ — помисли стареца и се огорчи.
— Казвам се Кристо — рече мъжът, но ръка не протегна. Имам разрешение от властите да извърша грандиозен проект, който ще донесе на селото ви слава.
— Слава ли? — попита Верю Матин. А защо му е? Та то не е войник.
Кристо замълча. Не разбираше. За него славата бе всичко. Тя го разяждаше отвътре.
Старецът се досети и му домъчня. Протегна се и обви в корубата на десницата си една отсрещна ръка, която тежеше като отсечена.
— Не вмъртвявай реката, Ристе — прошепна, а Кристо почувства как кожата от десницата на стареца пълзи нагоре по вените му, пищящи от ужас, покрива с платното на съсирека кръвта, а рибата на сърцето му немощно зевва с клапи да поеме от извора на околния въздух.
Кристо пое въздух със свистене и се отдели от Верю Матин. Подвикна на жена си нещо на старовремски (или поне така се стори на околните) и тръгна към кметството. Тълпата пошумя кратко и изчезна като трохи хляб в погледа на гладен.
През дневната жега не се случи нищо особено. Следобеда натежа като кърмаческа гръд връз къщите, а маранята ги превърна в люпилни, в която пернатите живинки стояха с изплезена човка по дворищата сврени под навесите. Селяните бяха на полето. Не го увиваха с платно. Копаеха го.
В ранната привечер селото се размърда. Селяните се завърнаха от полето, миха се дълго на рекичката и усещаха как прахоляка, който бяха събирали като пчелици, се смъква от снагите им.
По камионите се накачулиха чужденците и взеха да свалят плата, с който щеше да бъде увита реката. Беше копринен плат. Тънък, син на цвят и се гънеше, като хоро и при най-лекия повей. Жените отново се струпаха около камионите, бутаха се да го допрат, а той се закачваше по нацепените им пръсти, пукаше, сякаш се сърдеше, че „видиш ли, мене царската материя, ме не може ръка всякаква погали, а само длан бяла с гладкостта на детска съвест“, но жените не обръщаха внимание на шепота, а изпълваха въздуха със статичното електричество на докосванията си. Възхищаваха се на ефирността и дълбоко в сърцата си се съгласяваха, че подобна материя те могат изтъка единствено насъне, но естествено на глас обявяваха превъзходството на шаячните си черги. Топовете плат прибраха в кметството, след което разтоварачите се запътиха към къщите в които бяха разквартирувани.
Притъмня. Черно пиле кяфна откъм гората няколко пъти, а след него се обади и незнайно на цвят такова и привика мъжете в кръчмата.
Един по един се заизнизваха те към своето укрепление. Седнаха пред чепатите маси, понесли в гърлата си нетърпение, а в гърдите боязън, че реката може и да загине. Гълчаха, спореха, но утихнаха щом влезе