Верю Матин. Дребната му фигура се насочи към най-близката маса, приседна, удари една едра муха, размаза я, промърмори „прости боже“ и пое донесената му чаша. Селяните заразпитваха вкупом, защо му е аджеба на оня да затлачва с платно реката.
— Защото желанието му има големи уши — отсече Верю, но видя смайването у околните и поясни. — Видите ли — рече — кога някой човек желае силно да направи някое или друго дело, то той и почва да мисли непрестанно за него, демек повтаря си го вътрешно. От честото повтаряне на желанието му се пробиват тъпанчета и му израстват уши, та да чуе волята на стопанина си, а щом едно желание има уши, то е чуло вече и се изпълнява… Всичко зависи от ушите — поклати глава и уши Верю. — За това има желания, дето се изпълняват и дето не.
Селяните не разбраха много-много, но повярваха.
— И сега какво да му отрежеме ушите ли, що ли? — затюхкаха се те.
— Не — възпротиви се старецът — спасението е да имаме по-силно желание от неговото, та да му покарат по-големи уши.
И зажелаха както само мъже могат.
Напъваха се вътрешно да повикат желания, граничещи с дребните им мечти, пояха ги с вина и ракии и ги замезваха с отбрани мезета, свириха им и им пяха, а някои от тях толкова се унесоха, че възмечтаха нови булки, къщи на по два ката и спокойствие, като езерна повърхност в къщите си, дебели кожуси и двуцевки пушки, а от толкова желания, неспособни на сбъднатост, ушите им аленееха прилични на летни залези.
Утринта излезе зиморничава. Потръпваше леко от мъглите, заплели се по дворищата. Селяните, станали по-рано от утринта, потръпваха заедно с нея. Издоиха животните, пуснаха ги и те като струйки се събираха по тънките улички, вляха се в поточета, поточетата се изсипаха в голяма река, която се оттече извън селото, понесла на рогата си вълмите мъгла.
Селото светна. Стопаните нарамиха мотики и лопати и поеха към полето, като минаха първо през реката, за да отмият съня си. Други утрини се плискаха от бунарите или чешмата в Долна махала, но сега реката им бе домиляла, та решиха да се уверят, че водите й още не са заключени и тя си играе на ластик пъргава и бъбрива, като дете.
Край реката се разхождаха важно щъркели, а още по-важни се мотаеха работниците по проекта. Щъркелите отмерят крачка, щракнат с клюн, забият го и извадят жаба. Мъжете отмерят крачка, погледнат в едно трикрако с око на върха, па забият колче. Жаби не ядяха и слава богу, че жените ги беше много гнус от жабите. — Значи решено е окончателската, а? — приближи към млад мъж с брада от работещите Радул. Той беше художника на селото. Рисуваше с въглен най-вече, а и със зелено от орехова шума и незрял орех и червено от стрита тухла. Гледаше Радул на тия хора, като на колеги, ама не чак.
— А то ние не сме. Решиха ония дето дават парите — отвърна запитания и обясни, че кмета също е дал съгласие и ще изпрати по-късно при реката единствения полицай в селото, заедно с пъдаря да пазят да се не случи нещо.
— То не, че ние ви нямаме вяра, добри хора сте вижда се, но пазенето е кръвта човешка — завърши работника и украси речта си с усмивка на доверие. Радул не разбра противоборството на думите му, плюна замислено и реши да отиде да ги нарисува за да му се изяснят.
В късната утрин от към селото се зададе детското племе с крясъци и вдигане на облаци прашище. Децата идваха да се къпят в реката. Стигнаха те до вирчето на прохладата си и се стреснаха от работниците, побиващи все още колчета.
Щъркелите бяха отлетели, след като се наядоха, поглеждайки с презрение ненаситниците хора, дето продължаваха да чукат с клюнове жабите на въображението си. Децата издърпаха едно-две колчета. Скараха им се. Децата се изплезиха. Добронамерено. Мъжете ги подгониха. Децата отскочиха настрани и клекнаха безделно щом опасността отмина. Ставаше скучно. Децата взеха камъчета и хвърлиха в реката. Възрастната, по своему неразбираща, се сърдеше и псуваше. Пак ги подгониха. Децата подрипнаха, като врани и клекнаха. Събраха нови камъчета и… Това трая около два часа. После, уморени от продължителността на еднообразието, децата се запиляха по течението на реката, а възрастните, капнали, отидоха да обядват, заместени от селския пъдар. Не след дълго дойде и полицаят, поздрави, зае място на другия бряг на реката и запали цигара.
— Нелепо е, а наборе — подхвърли по едно време пъдарят.
— Кое? — обърна се полицаят.
— Да завиваш реката. Тя ни студ знае, ни кожа има да почувства завивката. Небивалица е това. А ние седим тука и я пазим.
— Де да знам. Законът е затова, да пази и бивало и небивало, щото преливат те в света ни едно в друго, като пръстите на влюбени и също като тях губят представата за цялост — обобщи полицаят и тръсна цигарата. Дръпна, изпусна шепа дим и пред очите на смаяния пъдар дима се оформи в сърце изрязано в кората на дъб столетник, а насред контурите му буква по буква се изписа името на една жена, която пъдарят бе открил и изгубил в едно друго лято на неповити реки и разголени трепети и докато той разсълзни очи за да допрочете името, полицаят пусна нова струйка, превърна я в стрела, която прободе сърцето за вечно, разтопи го и го остави с едно сърце по-малко. След обяд работниците се върнаха, но пъдаря и полицая останаха. Малко подир това, подушили нова забава, породена от предишната, се появиха децата, предшествани от кикот, от който на работниците им изпръхнаха кожите, но съзряха пазителите на реда, повисяха, повисяха встрани, като грънци, па се запиляха към други щуротии. А проекта напредваше. Забиваха колчета, размотаваха част от плата, опъваха го и го завързваха за тях. Рекичката спотайваше гъгнивия си брътвеж затрупана под тънката материя, изчезваше от погледа, ненужна му сякаш за миг, но отместения взор я улавяше да изрипва кипра по женски, тънка като бедняшка ръкойка и бъбрива по сврачи. Съпротивляваше се тя. На места избиваше над бреговете си, но работниците ловко преместваха колчетата и я покриваха, събираше платнището и го повличаше, но ония дружно го издърпваха до началното му място. Бореше се водата, но бе слаба. Та тя беше малко поточе, дете на река, прилично на струйка кърма върху устните на гладно бебе. Ако да бе силна, като Струма или Янтра… Ако беше. Но сътворението винаги е било чуждо на желанието, независимо колко са ти големи ушите.