— Взема се всичко, щом е отнето — отсече Верю. Ей с тия кирки ще си я върнем. Ще я отбием да дойдат утре празно корито да завиват.
— Ааа, не може — възпротиви се полицаят. Тука съм аз сложен да пазя. Наредено е ни колче да изчезне, ни плат, ни дявол — и му се стори, че нещо черно се мярна пред погледа му, уплаши се да не е дявол наистина, но след секунди облекчено откри, че просто е изпуснал дим във формата на рогатия.
— Ние ти не искаме ни плата, ни коловете. Реката си щеме. Наша е тя. На селото.
Полицая се замисли. Така си беше, ама знае ли човек. Закон е това. Така ще се извърти, че ще те перне за нещяло с цялата си строгост. От друга страна да се кара със съселяните си, защо? Ей го, израсли са заедно, заедно пасяха като деца край Мали рид, заедно задиряха момите, заедно… полицаят не се сети какво заедно… и му стана благо на небцето и издиша дим гъст като моминска коса и ухаещ на сплотеност.
— Абе, правете каквото знаете. Само покривалото не разтурайте. Аз ще ида по-нататък — и фаса му проряза тъмнилото. Всички пречки бяха премахнати и мъжете се заловиха за работа. Копаеха така усърдно, че тишината оглуша от блъсъка на кирките, а тъмното се ужаси да го не изгребат наедно с пръстта, прибра черни воали, нашарени с бъдещ разсвет и се спотаи. Копаха чак до съмнало, а с първите прибежки на светлосенките удовлетворени се оттеглиха към селото. Слънцето не изгря, а ливна връз скалите от дясно. Убоде се на един по-висок зъбер, изврещя като яре и подскочи нагоре във висинето. Утринта не настъпи, а премина направо в предпладне. Опаковащите реката се събудиха, но не намериха нито легени с вода да се умият, нито закуска както бе предния ден, а изненадата им се превърна в още по-неприятна, когато стопаните им наредиха да се изнасят от уютните стаички с дъх на люляк. „Защо“ — запитаха смутени. „Защото ни е на нас ценно гостоприемството, но речицата трижди“ — троснаха се стопаните, но им личеше и че са сконфузени. Нямаше какво да се прави. Потеглиха с багажа си към реката, а там ги чакаше нова беда. Тъкмо там дето почваше платното от левия бряг се протягаше канал, като удавническа ръка, водеше стотина метра към Сечен камък, рязко завиваше и след още стотина се вливаше отново в рекичката. Останалото самотно дъно дремеше необезпокоявано от съсъка на водите. Камъните светлееха от сухост, а по тях полудели от безподслонност се щураше дребна живинка.
Работниците седнаха и зачакаха благодетеля си. А той не закъсня. Видя стореното, изфуча, врътна се и се засили към кметството, а след минутки се върна с кмета, зад който подтичваше полицаят с поредната цигара стърчаща от стиската на устните му.
— Как стана тая работа бе, серсем със серсем? — закара се кмета на полицая, а последния понечи да се оправдае, но се задави от притеснение, глътна мощно дим, разкашля се и на пресекулки нарои във въздуха копаещи фигурки, в които мнозина разпознаха мъже от селото.
— Няма какво да се прави — примирено вдигна ръце кмета — Реката е обща. Щом друго не е пипнато…
Подчинените на Кристо от своя страна му разказаха за изгонването си. Той се обърна към кмета, кмета към полицая, последния блъвна дим на безпомощност, кмета пак вдигна ръце и омагьосания кръг се затвори.
— Така ли? — ревна Кристо — Геният не се предава току тъй.
И нареди да се отиде до града, и да се закупят палатки, и провизии.
— Вие може канал да копаете, ама ние може и да го затрупваме — отсече и приседна да изчака храната. Никой от пришълците не обядва този ден. Селяните не даваха храна. От комините им се лееше бленуван аромат на отдавна забравени вещерски гозби, увираше се непоканен в ноздрите, раздираше лигавици и обръщаше стомаси. Дори полицаят стоящ отстрани с пукащо огънче на цигарата, макар да бе закусил, имаше натрапчивото усещане, че пуши на гладно.
За зла беда следобеда в селото се изсипаха неколцина журналисти. Като марокански скакалци го опустошиха те, изтърбушиха го от въпроси, чийто отговори много-много не изслушваха, преобърнаха хамбари и сеновали за скрити сензации, прекопаха торищата в търсене на новини и упътени се юрнаха към реката. Кристо ги разпозна отдалече и се защура около себе си. Оправи косата си, намести очила, позакърпи с иглата на привидното спокойствие разшитото си его и дари микрофонения табун с усмивка на господство. Поздрави журналистите, разведе ги из обекта, показа им „отношението на местните към произведение на изкуството, издаващо ниската им култура“ /имаше предвид канала/, обясни им бъдещите си планове, извини се, че не може да ги покани да хапнат, „защото…“ и пак заобяснява за нечия ниска култура. Журналистите дращеха усърдно тефтерите си, щракаха волево с фотоапаратите си и цъкаха възхитени от гениалността на „маестрото“, както го нарекоха, без да си дават сметка колко по истинско бе сътворението на реката от ненадминатия гений на природата! Природата обаче не беше новина. Природата бе даденост. Тя не можеше да отговори помпозно на въпросите за грандиозни проекти. Глупава тя, дори не знаеше бъдещите си планове!