— Не — поклати глава Енчо и ушите му изплющяха по бузите. — Не тя, а вярата, че един живот е достатъчен.
— За какво?
— Да пребъдеш — отсече Енчо и присви уши във формата на убеденост.
Верю Матин на свой ред взе думата:
— Сега не е време да захвърлим захванатото — размаха бастун — Да копаем пак няма смисъл. Те пак ще го зарият, а и по-надеждна стража ще турят. Сами явно не можем се пребори. За това ще помолим природата за помощ. Тя щом разбере, че за добро я викаме, ще се отзове.
И той им разкри плана си.
Селяните се въодушевиха. Енчо изтича в кръчмата и се върна с дузина стъкленици. Вдигнаха тостове. Пиха за Верю, за реката, за селото, за световните работи и не съвсем, а най-сетне пиха за самото пиене, решили, че отдавна заслужава подобна чест. Пяха весело. После тъжно. После пак весело. И тъжно. Песента на талази ту бодри, ту морни в съзаклятие с вятъра натискаше стените на палатките отвън, но спящите вътре не чуха нищо. Бяха капнали от призрачната борба с реката и селото. Бяха изтощени от непотребните си усилия издаващи безплодието на замисъла им.
Селските съзаклятници отстояваха правото на леещото се вино някъде до след полунощ, след което се разотидоха. Чакаше ги труден ден.
…А той се оказа точно такъв. Още родилните напъни на заранта го доказаха. Неузрялото слънце се бавеше в утробата й, сякаш подозираше за езическите намерения на селяните. Криеше се зад височините на Сечен камък, защото се срамуваше, че бог може да узнае, че е присъствало на съзаклятието. Но не издържа дълго. Блъвна горещо и червено, омазано от родилна кръв, и възсия.
Слънцето забеляза хората. Пълзяха бавно по Мали рид. Цялото село бе тук с изключение на кмета, полицая и пъдаря, но жените им присъстваха, като половинките на последните двама бяха пременени с нови синьозеленикави рокли, удивително приличащи на материята с която опаковаха реката. Пъплеше селото по Мали рид понесло със себе си надеждата за освобождение на рекичката, а погледнато отгоре шествието имаше формата на огромна пеперуда. И слънцето изтръпнало разбра отведнъж и за вечно. Щяха да правят пеперуда за дъжд. Никога обаче слънцето не бе виждало подобна молитва за дъжд. Най-отпред подскачаха децата и носеха в ръцете си мрежички в които трептеше живот. След тях идеха жените държащи огромни стъкленици в които пърхаше друг живот, а най-отзад крачеха мъжете и също държаха нещо в ръце, но какво не се виждаше добре от високото. Хората изкачиха билото и спряха. Вдигнаха глави към небето. Слънцето се взриви в очакване. Изведнъж децата разтвориха шепи и от мрежите им изхвръкнаха с устрема на надежда безброй разноцветни пеперуди. Жените отхлупиха стъкленици и оттам излетяха нови пеперуди, и красотата им се сля с пъстрото на първите, и над главите на хората увисна дъгоцветна феерия. Мъжете подадоха на децата хвърчилата, които носеха, децата се затичаха и ги хвърлиха към висинето, те писнаха и се заиздигаха, а мъжете държаха пъпните им върви, стрелкащи се като змии из встъкления въздух. От нейде долетяха свраки привлечени от шареното и налетяха на пеперуди и хвърчила, но децата бръкнаха в пазвите си, извадиха прашки и простреляха неканените гости. Пеперудите се втурнаха след хвърчилата, хванаха ги за чевръстите опашки и се понесоха на запад където на хоризонта се бе опряло дребно като млечно зъбче облаче. Пеперудите стигнаха облачето с опашките на хвърчилата, върнаха се и увиснаха над множеството. Хората се поклониха ничком и хвъркатите вкупом полетяха към безбрежието си. После людете напънаха жили и задърпаха пъпните върви. Облачето взе да расте, да извлича снага от ръба на хоризонта, додето се превърна в туловище, бързащо към слънцето. То се уплаши не на шега от тоя змей, дето се изсулваше из небесната пещера и се приготви да бяга. Беше късно. Хората теглеха змея приближаваше и не след дълго погълна светлото дълбоко в недрата си, отдето можеха да го извадят само ветровете, но тях ги нямаше. Бяха се запилели на изток, далече някъде над морето и помагаха на вълните да залеят с милувки едно пясъчно парче суша, което морето отдавна си бе харесало, но го беше срам да си го поиска.
Облака закри небето изцяло. Мъжете завързаха хвърчилата за околните дървета и кимнаха на децата. Те събраха скорострелни камъчета опънаха отново прашките и хвърлиха по облака. Първите камъчета го раздраха, вторите го пробиха, удариха се в предходните и понеже бяха кремъци, треснаха гръмолно и хвърлиха светкавици. Облака се разцепи. От раните му прозирни и тънки като бебешки пръстчета заваляха капки. Пет, десет, петдесет, хиляди… милиони. Туп-туп.
Людете побягнаха, след тях се юрнаха добитъците, сподириха ги и сградите, като първо се тътреше кметството, и под гнева на нискочелото небе остана единствена реката, овързана с недомислието на някого. Скоро долетя и повиканата буря. Валя четири дни и нощи. Бурята въртеше коса, събаряше дървета, ломеше камъни. В тъмното, прорязвано от светкавици се не знаеше кое е земя и кое въздух, защото халата ги бе омесила, и бе ги превърнала в родство. Небесната теч напълни коритото на реката, а тя, почувствала сила, отпуши ненавистта си, хвърли се надолу към палатките и… помете всичко по пътя си. Насъбра платно и колчета, смля ги и ги изхвърли връз драките. Събори палатките и бирна обитателите им. Които можаха се спасиха, но не малко тя и удави, и изплю подпухналите им тела нейде далеко зад пределите на човешкото познание. Кристо и жена му едва се добраха до един от камионите и сред въртопа се чу как той се закле, че повече неща с души няма да опакова. Реката чу клетвата и в последния миг го пожали. Стана й мъчно за тоя човечец, хранещ себе си и околните му с илюзията, че нещата не съществуват. А те бяха там. Истински. И само погледа не знаеше за тях. Реката бе жалостива и се прибра скоро в коритото си. Даже вече съжаляваше за удавените, но тогава тя бе мъст, а мъстта бе тя!