На петия ден стихията кротна. Нещата взеха да се връщат по местата си. Първо дойдоха плетовете, че без пазачи за никъде, после къщите, като кметството пак бе първо, а сетне се завърнаха добитък и стопани. Живота потече спирално като преди. Както винаги. Жените готвеха, мъжете ходеха на работа, а децата играеха на война, като всички деца по света или рисуваха, като всички деца по света. Реката се бе върнала в рекичка и чуруликаше на децата милващи бързеите с телата си. Живота трептеше гладък, и топъл като моминска гръд, докато…
Една приутрин на вратата на Верю Матин се затропа страховито. „Бре, толкоз рано само таласъм може да е“ — помисли стареца, ама не се уплаши и отвори.
Беше Радул.
— Ела — рече — дошли са някакви. Бях тръгнал към Сечен камък да издялам парче за дувара — и показа чука и длетото в ръцете си — и ги съзрях. Скалата искат да изкачват, ама с колелета.
— Как тъй с колелета? — вдиви се Верю.
— Ей тъй, на. Първо щели да се качат, после да издърпат колелетата и като стигнат връшката — да се спуснат от другата страна през гората.
— Абе да не са некои щетници и тия — стисна устни стареца. — Я чакай да се облека и да дойда с тебе.
По пътя Радул заразправя, че тия не били като оня с платното. Не, не че не са и тия луди, ама безобидни:
— То като се не хващаш у работа, дяволите те видят, че си свободен и те впрягат в свойте си дела — клатеше глава Верю.
По едно време се замисли и рече на Радул:
— Абе, то дойде ми на ум… Така и така черква и поп си нямаме, да вземем да направим кръст дървен, та тия да го качат на скалата и там да го побият. Че то може и да сме езичници, ама и с бога разправии да нямаме — и забързаха към Сечен камък.
Когато пристигнаха обаче видяха, че ония са започнали катеренето. Бяха трима млади мъже, овързани с въжета и висящи като прани гащи на спечения камънак. Спряха на една площадка по средата. Отвързаха въжета от раменете си на другия край, на които бяха омотали колелетата и затеглиха. Три колелета безтегловно увиснаха над земята и закретаха нагоре:
— Боже, бо… — понечи да се прекръсти Верю Матин, изумен от гледката, но в зеницата му нещо се разкъса и той свали ръка, като отсечена. Стоеше прегърбен и сломен.
— Тю, изпуснахме ги — плю Радул.
Верю Матин се извъртя рязко към приятеля си. Беше гневен, но гневът му не към Радул беше насочен, а далече нейде отвъд естеството:
— Не ни трябва кръст — отсече — Защо ни е да се помиряваме с такъв бог дал ни смисъла, но не и начина да го постигнем. Той казва „бъдете добри“, но как като около ни всичко е зло. Казва „не пожелавайте“, но как, като желанието е по-голямо от избора ни. Казва „не съдете“, а е заложил частица от своето върховенство у всекиго. А най-страшното е, че го съзнаваме, но няма що да сторим, докато изначалния глад на телата ни за всичко тъпче душата — стареца избърса очите си. Бе открил познанието и сега то го смазваше.
— „Човек“ не е вече красива дума, не е! „Бог“ също — поклати немощно глава, обърна се и си тръгна потропвайки с бастун, сякаш търсеше кухина в земята, за да се приюти при предците си, защото в един момент по-дълъг от старостта му бе разбрал, че всяка живост е мамещо оскъдие на вечност.
Радул остана вцепенен от думите на стареца. Дълго гледа безпаметно — празно пред себе си, а в душата му един въпрос назряваше корав като съществуването човешко и когато плодът му се отрони, той като във видение пристъпи към скалата, извади длето, и с бързите удари на гръдта си го заби в нея, съзнавайки, че всъщност дълбае нещо зарито дълбоко в него още в деня на Сътворението, а когато достигна сърцето си, за да го опитоми, откри, че е подивяло от съмнения и Радул изрева от ярост, разкъртвайки отломки от камъка, а всъщност разпилявайки себе си.