Освен това някои книги съдържаха смущаващи идеи. Караха го да мисли за неща, които предпочиташе да забрави, и макар мислите му да ставаха непоносими, той не можеше да ги отпъди.
Декоративният таван в хола беше резултат от нуждата му да се занимава с нещо. Около всеки панел имаше корниз със зъборез. В средата на панелите се виждаха букети от стилизирани акантови листа, ръчно издялани от бял дъб и боядисани в тон с махагона. Стилът на този таван не подхождаше нито на вила, нито на бунгало. Ала на Били му беше все едно. Беше си осигурил работа за месеци.
Таванът в кабинета му беше дори още по-щедро украсен от този в хола.
Той обърна гръб на бюрото си, откъдето неизползваният компютър го гледаше присмехулно. Предпочете да седне пред тезгяха с инструментите за дърворезба. И тук беше отрупано с блокчета от бял дъб, които ухаеха приятно на дърво. Щеше да ги използва за украса на тавана в спалнята, който в момента беше само гол гипс.
На масата имаше CD-плейър с две малки тонколони. Беше зареден с креолска музика. Били го включи.
Захвана се да дялка и спря едва когато го заболяха ръцете и погледът му се премрежи. Тогава изключи музиката и си легна.
Лежеше по гръб в мрака, загледан в тавана, който не можеше да види, и чакаше очите му да се затворят. Чакаше и чакаше. От покрива се чу шум. Нещо дращеше по кедровата обшивка. Кукумявката, разбира се. Кукумявката не избуха. Може би беше миеща мечка. Или нещо друго.
Погледна часовника на нощното шкафче. Двайсет минути след полунощ.
Имаш шест часа да решиш. Изборът е твой.
Всичко щеше да е наред на сутринта. Сутринта винаги всичко е наред. Е, не съвсем наред, но достатъчно добре, за да има смисъл да се упорства.
Искам да знам какво казва. Морето. Какво точно казва, отново и отново.
На няколко пъти той затвори очи, но това не помагаше. Те трябваше да се затворят сами, за да дойде сънят. Докато гледаше часовника, числото 00:59 се смени с 1:00. Беше намерил бележката под чистачката на предното стъкло в 7 вечерта. Оттогава бяха минали шест часа.
Някой беше убит. Или не беше. Със сигурност не беше. Под звуците на драскащите нокти на кукумявката, ако наистина беше кукумявка, той се отпусна и заспа.
Глава 5
Барът нямаше специално име, беше просто БАРЪТ. Така пишеше и върху табелата на стълба, там, където щатската магистрала се отклоняваше към оградения с брястове паркинг.
Собственикът се казваше Джеки О’Хара. Той беше пълен и луничав, добър човек, приятел или почетен роднина на всички. Джеки нямаше никакво желание да сложи името си на табелата.
Като момче беше мечтал да стане свещеник. Искаше да помага на хората, да им покаже пътя към бога. Времето го беше научило, че не е достатъчно силен да овладее човешките си страсти. Още на младини беше осъзнал, че може да се окаже лош свещеник, което не отговаряше на мечтите му.
За него беше въпрос на чест да се занимава с почтена търговия в приятелска атмосфера, но смяташе, че ако нарече бара със собственото си име, суетата ще помрачи задоволството от постиженията му.
Според Били Уайлс от Джеки би излязъл добър свещеник. Всеки човек си има слабости, над които е трудно да надделее, но малцина притежаваха смирение и благост и осъзнаваха ограниченията си.
„Лозата“, „Под сенчестия бряст“, „На свещи“, „Крайпътната механа“… Клиентите се надпреварваха да измислят име на заведението. Джеки считаше предложенията им за тромави, неподходящи или префърцунени.
Когато пристигна в 10:45 във вторник, петнайсет минути преди отварянето на бара, Били видя единствено колите на Джеки и Бен Върнън на паркинга. Бен беше дневният готвач.
Застанал до своя форд, Били се загледа в гъсто наредените ниски хълмове в далечината, от отсрещната страна на пътя. Някои от тях тъмнееха от разораната за изкопни работи пръст, а други светлееха с цвета на изгорялата под лятното слънце трева.
Международната корпорация „Пиърлес пропъртиз“ строеше курортен комплекс от световна величина върху площ от 3600 декара, който щеше да се казва „Лозите“. Освен хотел с игрище за голф, три басейна, тенис клуб и други места за забавления, проектът включваше и 190 курортни резиденции на стойност милиони долари, за продан на онези, които приемаха на сериозно почивката си. Основите бяха излети рано през пролетта. Стените растяха.
Значително по-близо от царствените строежи на по-високите хълмове, на поляна на около трийсетина метра от пътя се издигаше почти завършено импозантно произведение на изкуството. То беше с дължина 45 и височина 20 метра, триизмерно, направено от дърво, боядисано в сиво с черни светлосенки. Бе в стил „Арт деко“ и представляваше стилизиран образ на мощна машина, подобна на локомотив. Имаше и огромни зъбчати колела, странна арматура и чудати механични чаркове, които нямаха нищо общо с влаковете.