Джон Палмър. Неговата жажда за власт беше очевидна за всички, но вътрешният му свят оставаше загадъчен като чужда планета.
Колкото повече Били разсъждаваше върху познатите си, колкото по-често се промъкваше мисълта, че убиецът може да е някой напълно непознат, толкова по-неспокоен ставаше той.
Каза си да взема присърце и да не взема присърце и да стои неподвижно.
За да притежаваш това, което не притежаваш, трябва да минеш по пътя на лишението.
И което не знаеш е единственото, което знаеш.6
Били шофираше, но вътрешно се бе предал на неподвижността. Не след дълго пътят го отведе до станцията, където почиваха шофьорите на камиони. Паркира на същото място като преди, пред закусвалнята.
Лявата ръка го болеше. Когато я сгъна и разгъна, усети, че е започнала да се подува. Действието на викодина бе отминало. Не беше сигурен дали да вземе друга таблетка, но беше сигурен, че трябва да вземе ибупрофен.
Беше гладен, но при мисълта за сладко му се отщяваше. Трябваше му нов кофеинов стимулант, по-силен от таблетките.
Били сложи пистолета и револвера под предната седалка и макар че заради счупения прозорец някой можеше да ги вземе, отиде в заведението. В 3:40 сутринта имаше достатъчно свободни сепарета. Четирима шофьори седяха на бара, пиеха кафе и ядяха сладкиши. Обслужваше ги яка сервитьорка с врат на щангист и лице на ангел. В буйната й коса, боядисана черна като вакса, бяха завързани жълти панделки. Били седна на бара.
Глава 67
На униформата си сервитьорката носеше значка с името й: Джазмин. Тя се обърна към Били със „скъпи“ и му сервира черното кафе и лимоновия пай, които той си бе поръчал.
Джазмин и шофьорите водеха оживен разговор, когато Били се настани сред тях. От обръщенията им Били разбра, че единият се казва Кърли, а вторият — Арвин. Никой не се обърна по име към третия, обръщаха се към него с „ти“, а четвъртият имаше златна корона на един от предните зъби.
Отначало говореха за изчезналия континент Атлантида. Арвин разви теорията, че тази митична цивилизация е била разрушена, защото се е занимавала с генно инженерство и е произвела чудовища, които са я унищожили.
Така скоро стигнаха до темата за клонирането и научните изследвания, свързани с ДНК. Кърли спомена, че в Принстън, Харвард или Йейл, в някое от тия адски свърталища, учените се опитват да създадат прасе с човешки мозък.
— Не е кой знае каква новост — засмя се Джазмин. — Колко човешки прасета съм видяла през годините.
— За какво им е да правят човешки прасета? — зачуди се Арвин.
— Просто защото там, където са — отвърна „Ти“.
— Къде?
— Като планините, които са си там, където са — поясни „Ти“. — И затова някои хора трябва да се качат на тях. А пък други трябва да направят човешки прасета просто защото вероятно могат.
— Каква работа ще вършат? — попита Златният зъб.
— Не мисля, че ще ги карат да работят — рече Кърли.
— Все нещо ще искат да правят — настоя Златният зъб.
— Едно е сигурно — заяви Джазмин, — активистите ще побеснеят.
— Кои активисти? — попита Арвин.
— Всякакви — отвърна Джазмин. — Завъдят ли се прасета с човешки мозъци, край на яденето на шунка и бекон.
— Не виждам защо — обади се Кърли. — Шунката и беконът пак ще си идват от прасетата, които не са очовечени.
— Ще бъде политически некоректно — предсказа Джазмин. — Как ще оправдаеш яденето на шунка и бекон, когато децата ти ходят на училище с умни прасета и ги канят на гости?
— Това никога няма да стане — отсече „Ти“.
— Няма — подкрепи го Арвин.
— Ще стане това — продължи Джазмин, — че тези идиоти, дето си играят с човешките гени, ще направят някоя глупост и ще ни изтрепят.
Нито един от четиримата шофьори не възрази. Не възрази и Били.
Златният зъб обаче смяташе, че учените са измислили някакво предназначение на човешките прасета.
— Няма да хвърлят милиони долари само за удоволствие, не са такива хора.
— Точно такива са — възрази Джазмин. — За тях парите не значат нищо, нали не са техни.
— На данъкоплатците като теб и мен са — рече Кърли.
Били се включи с една-две реплики, но предпочиташе да слуша. Беше свикнал с ритъма на тези разговори и по някакъв особен начин те го сгряваха.
Кафето беше гъсто. Паят имаше чуден лимонов вкус и бе покрит с белтъчен крем. Не можеше да се начуди на спокойствието, което го бе обзело. Седеше си и си слушаше.