Той угаси мотора. В първия момент след това нощта му се стори така тиха, сякаш бе дом за глухонеми.
Вземайки предвид непредсказуемостта на противника си, Били се приготви за действие — смъртоносно или не, в зависимост от ситуацията. Що се отнася до избора на смъртоносно оръжие, Били предпочете револвера, защото го познаваше по-добре. Вече беше убивал с него. Той излезе от колата.
Тишината нарушаваха само песента на щурците и квакането на жабите. Знамената по палатката шептяха дори при най-слабия полъх на вятъра. Били се отправи към отворената врата на караваната. Застана под светлината, но не посмя да се качи по стълбите.
Омекотен от висококачествените говорители на озвучителната система на караваната, която очевидно служеше и като вътрешен телефон, отвътре долетя глас:
— Барбара може да бъде оставена да живее.
Били се качи по стълбите. В кабината имаше две стилни въртящи се кресла за шофьора и помощника му. Бяха тапицирани с нещо, което приличаше на щраусова кожа. Вратата с дистанционно управление се затвори след Били. Той предположи, че сигурно се е и заключила.
В този дом на колела всичко бе направено по поръчка. Кабината бе напълно отделена от частта за живеене. Друга отворена врата го очакваше.
Били влезе в ослепително изискана кухня. Всичко беше издържано в кремави и медени тонове. Подът бе мраморен, шкафчетата — кленови, с типичната за корабни шкафове овална форма. Изключение правеха черните гранитни плотове и уредите от неръждаема стомана.
От говорителите, скрити над тавана, благият и авторитетен глас на Валис предложи:
— Мога да приготвя ранна закуска, ако искаш.
С мраморен под беше и малката трапезария, в която можеха да седнат удобно шест човека, дори осем. Повърхността на кленовата маса бе от тъмно тропическо дърво, ръждивочервен халцедон и бял като кост кошличар, които образуваха плетеница — ефектна и скъпа майсторска изработка.
През сводестия отвор в друга преграда Били влезе в просторен хол. Никоя от тапицериите не струваше по-малко от петстотин долара на квадратен метър, а килимът беше двойно по-скъп. Специално изработените мебели бяха модерни, но множеството японски бронзови предмети бяха безценни образци на изкуството от епохата Мейджи.
Според някои от постоянните посетители на бара, които бяха чели в интернет за тази каравана, цената й бе над милион и половина долара. Тази сума не включваше бронзовите предмети. Понякога каравани като тази биваха наричани „земни яхти“. Названието не беше хипербола.
Затворената врата в далечния край на хола без съмнение водеше към спалня и баня. Тя трябва да бе заключена. Валис сигурно бе в това укрепление. Слушаше, наблюдаваше и бе добре въоръжен.
Били долови лек шум зад гърба си и се извърна.
От страната на хола преградата към трапезарията бе покрита с красиви рогозки от тънки бамбукови пръчки. Тези панели сега се навиваха бавно и изчезваха, откривайки тайни витрини.
С внезапно стряскащо пневматично изщракване се спуснаха щори от неръждаема стомана и закриха всички прозорци. Били не си правеше илюзии, че щорите са само декоративни. Да минеш през тях и да излезеш през прозореца щеше да бъде трудно, ако не невъзможно. Сигурно бяха проектирани да служат за защита на караваната.
Докато вдигащите се панели продължаваха да откриват нови витрини, от говорителите отново се чу гласът на Валис:
— Можеш да разгледаш колекцията ми, малцина са имали тази възможност. Освен това ти ще си първият, който ще има възможност да си тръгне, след като я види. Приятно гледане.
Глава 70
Отвътре шкафовете зад вдигащите се панели бяха подплатени с черна коприна. Колекцията бе разпределена в прозрачни буркани с два размера. Дъното на всеки буркан влизаше в ниша на полицата. Капаците бяха захванати за дъното на горната полица с черна емайлирана скоба. Тези контейнери нямаше да мръднат, докато домът на колела беше в движение, нямаше да издрънчат дори веднъж.
Всеки буркан беше осветен отдолу с оптични влакна и съдържанието му блестеше на фона на черната коприна. Осветлението в хола бе приглушено, за да изпъкнат по-добре изложените предмети. Били все едно гледаше аквариум.
Всеки един от тези малки стъклени светове съдържаше не риба, а спомен от убийство. В консервиращия разтвор плуваха лица и ръце. Всяко лице имаше призрачен вид, всяко наподобяваше бледа, вечно плуваща богомолка. Чертите почти не се различаваха помежду си. Ръцете обаче се различаваха, говореха повече за жертвите, отколкото лицата им и не бяха така ужасяващи, както би очаквал. Бяха по-скоро безплътни и странни.