— Красиви са, нали? — обади се Валис с глас, подобен на ХАЛ 9000 от „2001: Космическа одисея“.
— Тъжни са — каза Били.
— Ех, че странна дума избра — възкликна Валис. — Те ме изпълват с наслада.
— А мен — с отчаяние.
— Отчаянието — поде Валис — е хубаво нещо. То може да бъде най-ниската точка на една житейска крива и началото на възхода към друг, по-добър живот.
Били не се извърна настрани от колекцията в израз на страх или отвращение. Предполагаше, че го наблюдават с камера, и че реакцията му е важна за Валис.
Освен това, колкото и отчайващо да бе внушението на тази колекция, тя притежаваше известна ужасяваща елегантност и обаяние. Колекционерът не бе проявил вулгарност и не бе включил полови органи или гърди.
Били подозираше, че Валис не убива за сексуално удоволствие, не изнасилва жертвите си — може би защото иначе щеше да признае, че има нещо общо с човечеството. А той, изглежда, се смяташе за друг вид създание.
Творецът не беше развалил колекцията си и с крещящото и изроденото. Нямаше очни ябълки, нито вътрешни органи. Лица и ръце, лица и ръце.
Загледан в осветените буркани, Били си представи мимове, облечени в черно, с бели напудрени лица и бели ръкавици. Макар и нездрав, мозъкът, който бе сътворил това тук, имаше естетически подход.
— Чувство за баланс — започна да описва впечатленията си Били, — хармонични линии, усет за формата. И което е може би най-важното, сдържаност, строга, но ненатрапчива.
Валис не каза нищо.
За своя най-голяма почуда, заставайки лице в лице със смъртта, без да позволи на страха да го контролира, Били най-сетне бе престанал да избягва живота, бе го приел.
— Прочетох сборника с разказите ти — обади се Валис.
— Коментирах качествата на работата ти не за да те накарам да коментираш моята.
Валис се изсмя учудено, през говорителите смехът звучеше топло.
— Честно казано, имаш възхитително перо.
Били не отговори.
— Разказите ти са плод на човек, който търси — продължи Валис. — Знаеш истината за живота, но се въртиш около този плод, въртиш се и не искаш да го приемеш, да го опиташ.
Били се извърна от колекцията и отиде до най-близките бронзови предмети от епохата Мейджи — чифт риби с кръгла форма, с прости, но изящни детайли. Бронзът бе внимателно обработен, за да имитира цвета и структурата на ръждиво желязо.
— Властта е част от истината за живота — отбеляза Били.
Зад заключената врата Валис чакаше.
— Както и празнотата — продължи Били. — Вакуума, пропастта.
Застана пред следващата бронзова фигура — един до друг стояха сърна и усмихнат учен с брада, облечен в тога със златна бродерия.
— Изборът е между хаоса и контрола — не спираше Били. — Когато имаме власт, можем да творим. Когато имаме власт и чисти намерения, създаваме изкуство. А изкуството е единственият отговор на хаоса и празнотата.
Валис помълча за малко и проговори:
— Само едно нещо те задържа в миналото. Мога да те освободя от него.
— С още едно убийство? — попита Били.
— Не. Тя може да си живее, а ти да намериш нов живот… когато узнаеш нещо.
— И какво е това, което ти знаеш, а аз — не?
— Барбара живее в света на Дикенс — поясни Валис.
Били чу шумно поемане на въздух — неговото собствено, — изразяващо изненада и потвърждение.
— Когато бях в дома ти, Били, прегледах бележките в тефтерчетата, където записваш думите, които тя изрича по време на комата.
— Така ли?
— Някои фрази и конструкции ми се сториха познати. Събраните съчинения на Дикенс в хола ти — те са нейни.
— Вярно е.
— Била е почитателка на Дикенс.
— Беше чела всичките му романи, по няколко пъти.
— Но ти — не.
— Само два-три от тях — потвърди Били. — Не харесвам Дикенс.
— Прекалено пълен с живот, предполагам — рече Валис. — Прекалено пълен с вяра и ентусиазъм.
— Може би.
— Тя познава историите му толкова добре, че ги преживява насън. Думите, които произнася по време на комата, се срещат последователно в определени глави.
— Мисис Джо — спомни си Били последното си посещение при Барбара. — Това съм го чел. Жената на Джо Гарджъри, злата сестра на Пип. Той я нарича мисис Джо.