В лявата част на сектора, приличен на локомотив, стоеше гигантска стилизирана фигура на мъж в работно облекло. Тялото му беше наклонено от ляво на дясно, сякаш приведено срещу порива на силен вятър. Изглеждаше, сякаш е заклещен от машината, ръцете му панически и настойчиво бутаха едно от огромните колела, все едно ако спреше за миг, щеше загуби синхрон и да бъде разкъсан на парчета. Никоя от движещите се части на макета още не работеше, но въпреки това той внушаваше движение, бързина.
Творението беше проектирано и построено по поръчка от известен творец, който се наричаше просто Валис, и шестнайсет негови помощници. Замислено бе като символ на шеметния темп на съвременния живот, на индивида, който изнемогва под обществения натиск.
В деня на откриването на курорта Валис щеше собственоръчно да запали и изгори произведението си, като израз на освобождението, което предлагаше комплексът, от лудешката забързаност на живота.
Повечето местни жители на Винярд Хилс и околностите се присмиваха на макета и с ирония го наричаха изкуство.
Били харесваше грамадата, но не виждаше смисъл в изгарянето й.
Същият творец веднъж беше завързал двайсет хиляди пълни с хелий червени балона за перилата на мост в Австралия, който изглеждаше, сякаш виси от тях. По-късно, с помощта на дистанционно управление той беше спукал всичките наведнъж. На Били така и не му стана ясно къде е изкуството в тази работа или какъв е смисълът на спукването.
Макар да не бе изкуствовед, той не считаше макета нито за кич, нито за изкусно произведение. Да го изгорят за него беше също толкова безумно, колкото ако някой музей решеше да изгори картините на Рембранд. Ала в съвременното общество имаше безброй неща, които го ужасяваха, така че такова незначително събитие не би нарушило съня му. И все пак той нямаше да дойде да наблюдава изгарянето.
Били влезе в бара. Въздухът вътре бе така пропит с ухания, че човек можеше да го вкуси. Бен Върнън готвеше мексиканска яхния.
Зад бара Джеки О’Хара правеше инвентаризация на питиетата.
— Били, видя ли специалното предаване по шести канал снощи?
— Не.
— Не си видял за летящите чинии и отвличанията от извънземни?
— Занимавах се с дърворезба и слушах креолска музика.
— Един разправяше, че го закарали на космически кораб, който обикалял около Земята.
— Нищо ново. Такива истории има много.
— Каза, че група извънземни му направили проктологичен преглед.
Били мина през портичката зад бара.
— Всички така казват.
— Знам, но не мога да го разбера — намръщи се Джеки. — Защо една извънземна, по-възвишена, хиляда пъти по-интелигентна от нас раса ще иска да измине трилиони километри през космоса, за да ни бърка в задниците? Що за перверзни създания са това?
— Ами в моя не са бъркали — увери го Били. — А се съмнявам, че са бъркали и в нечий друг.
— Онзи е много авторитетен. Писател е. Автор на доста други книги преди тази.
Били извади престилка от едно чекмедже, завърза я на кръста си и каза:
— Да публикуваш книги не те прави автоматично авторитет. И Хитлер е публикувал книги.
— Наистина ли? — удиви се Джеки.
— Да.
— Самият Хитлер?
— Същият.
— Будалкаш ме.
— Провери и ще видиш.
— И какво е писал — криминални романи, нещо такова?
— Нещо такова — отвърна Били.
— Този е писал научна фантастика.
— Нищо чудно.
— Научна фантастика — подчерта Джеки. — Предаването беше наистина потресаващо.
Вдигна малка бяла купичка от бара и възкликна възмутено:
— Сега какво, да му режа от заплатата ли на Стийв за похабената стока?
В купичката имаше между петнайсет и двайсет вишневи дръжки, всяка вързана на възел.
— На клиентите им е забавен — отвърна Били.
— Защото са били натряскани. Той се прави на веселяк, ама не е.
— Всеки разбира веселието посвоему.
— Искам да кажа, че се прави на непукист, ама не е.
— Аз съм го виждал само такъв — отбеляза Били.