— Питай Силия Рейнолдс.
— Коя е тя?
— Съседка на Стийв.
— Може да му има зъб — предположи Били. — Невинаги може да се вярва на приказките на съседи.
— Силия казва, че понякога изпада в бяс в задния двор.
— Как така — бяс?
— Ами побеснявал и насичал на парчета разни неща.
— Какви неща?
— Например кухненски стол.
— Чий стол?
— Негов си. Направил го на трески.
— И защо?
— Ругаел и се ядосвал, докато го сечал. Явно си е изливал гнева.
— Върху стола?
— Да. Сечал и дини с брадва.
— Може да обича дини — предположи Били.
— Не ги ядял. Просто ги насичал, докато станели на каша.
— И през цялото време ругаел?
— Точно така. Ругаел и ръмжал като животно. И няколко пъти си го излял на кукли.
— Какви кукли?
— Като тези по витрините на магазините.
— Манекени?
— Да. Удрял ги с брадва и огромен чук.
— И откъде е намерил манекени?
— Кой го знае.
— Не го вярвам.
— Говори със Силия. Тя ще ти каже.
— Тя питала ли е Стийв защо прави така?
— Не, страх я е.
— Ти вярваш ли й?
— Силия не лъже.
— Мислиш ли, че Стийв е опасен? — попита Били.
— Вероятно не, ама кой знае.
— Може би трябва да го уволниш.
Джеки повдигна вежди.
— Да, да, и после той да дойде тука с брадва, като ония, дето ги показват по новините.
— Не ми се вярва да е истина. И ти самият не го вярваш — помъчи се да го успокои Били.
— Вярвам го. Силия ходи на проповед три дни в седмицата.
— Джеки, ти обикновено се шегуваш със Стийв и не изглеждаш притеснен.
— Винаги си имам едно наум.
— Не съм забелязал.
— Имам си. Но не искам да бъда несправедлив към него.
— Несправедлив?
— Той е добър барман. Върши си работата. — По лицето на Джеки О’Хара се изписа срам, пълните му бузи почервеняха. — Не биваше да говоря така за него. Ама тия дръжки, заради тях се ядосах.
— Двайсет вишни — отбеляза Били. — Колко ли може да струват?
— Въпросът не е в парите, а в оня номер с езика, който е доста неприличен.
— Не съм чул някой да се оплаква. Много от клиентките дори страшно го харесват.
— Както и обратните — добави Джеки. — Не искам барът да се превръща в място за единаци — били те обратни, или не. Искам да е семеен бар.
— Вярваш ли, че има такова животно като семеен бар?
— Разбира се! — засегна се Джеки. Макар да беше безименен, барът не беше долнопробно заведение. — Че нали предлагаме детски порции пържени картофи и панирани кръгчета лук!
Преди Били да успее да отговори, влезе първият клиент за деня. Беше 11:04 часа. Искаше ранен обяд и си поръча „Блъди Мери“ със стрък целина.
Джеки и Били работеха заедно зад бара през обедните часове. Джеки сервираше, а Бен разпределяше порциите по чиниите.
Клиентелата беше по-многобройна от обикновено, защото във вторник предлагаха мексиканска кухня, но все пак по това време на деня не се нуждаеха от сервитьорка. Една трета от посетителите приемаха обяда си в течна форма, а втората трета се задоволяваха с фъстъци, кренвирши от буркан или безплатни солени бисквити.
Докато правеше коктейли и наливаше бира, Били Уайлс не можеше да се отърве от натрапчивото видение как Стийв Зилис сече ли, сече манекени…
Времето минаваше, а никой не съобщаваше за застреляна учителка или пребита възрастна филантропистка, така че Били се поотпусна. В затънтено кътче като Винярд Хилс, насред безметежното спокойствие на долината Напа, новината за брутално убийство би се разнесла много бързо. Явно са му погодили номер с бележката.
Следобедът мина бавно, в четири часа Айви Елджин дойде на работа. По петите й вървяха мъже, зажаднели до такава степен, че ако имаха опашки, щяха да ги въртят.
— Някакви трупове днес? — попита я Били и усети, че потреперва.
— Богомолка на задната ми веранда, точно на прага — отвърна Айви.
— Какво мислиш, че означава това?
— Който се моли, умира.
— Не схващам.
— И аз още се мъча да го разтълкувам.
Шърли Трублъд дойде в пет часа, облечена в бледожълта униформа с бели ревери и маншети, както подобаваше на зряла жена.
След нея се появи Рамон Падило, който подуши миризмата на мексиканска яхния и измърмори: