— Нова бележка — заяви Лани, сякаш я беше очаквал.
Гласът му беше някак дрезгав. Лицето му беше сбърчено от ужас, очите му приличаха на прозорци на свърталище на призраци.
Съдбата бе избрала Били да живее във времена, когато хората отричаха съществуването на отвратителните неща и ги назоваваха с по-неутралното „ужаси“. После ужасите се окачествяваха като престъпления, престъпленията като нарушения, а нарушенията като неприятности. Въпреки това у него се надигна върховно отвращение, преди дори да разбере какво водеше тук Лани Олсен.
— Били, велики боже, Били.
— Какво?
— Потя се, виж!
— Какво? Какво е станало?
— Избива ме пот, а не е толкова горещо.
Внезапно Били се почувства някак омазнен. Обърса с ръка лицето си и погледна дланта си, очаквайки да види полепнала мръсотия. Ръката му обаче изглеждаше чиста.
— Имам нужда от бира — каза Лани. — Две бири. Трябва да седна, да помисля.
— Погледни ме.
Лани отказваше да срещне погледа му. Вниманието му беше приковано в бележката в ръката на Били.
Листчето не беше разтворено, но нещо се разтвори в стомаха на Били, разцъфтя като противно цвете с многобройни тлъсти, мазни венчелистчета. От предчувствието му се повдигаше.
Въпросът не беше какво, а кого и Били го зададе.
Лани облиза устни.
— Жизел Уинслоу.
— Не я познавам.
— Нито пък аз.
— Къде?
— В Напа, била е учителка по английски.
— С руса коса?
— Да.
— И хубава? — предположи Били.
— Била е хубава. Някой я е пребил почти до смърт. Знаел е как да го направи бавно и мъчително.
— Почти до смърт?
— Довършил я е, като я е удушил с чорапогащника й.
Краката на Били се подкосиха и той се подпря на форда. Не можеше да говори.
— Сестра й я намерила преди два часа.
Погледът на Лани беше все така втренчен в сгънатото парче хартия в ръката на Били.
— Отделът на шерифа няма правомощия там — продължи Лани. — Така че случаят е в ръцете на полицията в Напа. Слава богу, поне за това. Ще имам малко време да си поема дъх.
Били си възвърна гласа, макар и дрезгав и неузнаваем.
— В бележката пишеше, че той ще убие учителка, ако не отида в полицията, но аз дойдох при теб.
— Пишеше, че ще я убие, ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят.
— Но аз дойдох при теб, опитах се да направя нещо, за бога, нали така?
Лани най-сетне го погледна в очите.
— Да, дойде при мен, но неофициално. Не отиде в полицията, а при приятел, който е полицай.
— И все пак нали дойдох при теб! — Били се сви, като чу отрицанието в гласа си, самооправданието.
Гаденето пропълзя нагоре по вътрешностите му, но той стисна зъби и се опита да го овладее.
— По нищо не личеше, че е сериозно — каза замислено Лани.
— Кое?
— Първата бележка. Звучеше като шега, като тъпа шега. Никой полицай не би допуснал, че заплахата е реална.
— Била ли е омъжена? — попита Били.
Към тях се приближи се една тойота и паркира на двайсетина метра от форда. Те изчакаха мълчаливо шофьора да излезе от колата и да влезе в бара. Никой не би могъл да ги чуе от такова разстояние, но двамата бяха предпазливи.
При отварянето на вратата от бара долетя кънтри музика. От уредбата Алан Джаксън пееше за разбитото си сърце.
— Била ли е омъжена? — повтори Били.
— Коя?
— Жената, коя. Учителката, Жизел Уинслоу.
— Май не. Поне засега не се чува нищо за съпруг. Дай да видя бележката.
Били не го послуша.
— Имала ли е деца?
— Има ли значение?
— Голямо — тросна се Били.
Той усети, че празната му ръка е свита в юмрук. Човекът, който стоеше пред него, беше приятел, доколкото той си разрешаваше да има приятели. И все пак му костваше върховно усилие да отпусне юмрука си.
— За мен е важно, Лани.
— Не знам дали е имала деца. Най-вероятно не. От това, което чух, изглежда, е живяла сама.
От магистралата на два пъти долетя шум от натоварено движение — барабанният гръм на моторите и свистенето на въздуха.
В последвалата тишина Лани се обади умолително:
— Виж, Били, може евентуално да си изпатя.
— Евентуално? — В думата се криеше хумор, но не такъв, че да се разсмееш.