— Никой от отдела не би взел проклетата бележка на сериозно. Но ще кажат, че е трябвало.
— Може би аз трябваше да я взема на сериозно — поправи го Били.
Лани изрази бурно несъгласие:
— Лесно е да се критикува, когато вече знаеш какво е станало. Не говори глупости. Трябва ни обща защита.
— Защита срещу какво?
— Ако нещо стане. Слушай, Били, не държа добра ръка.
— Каква ръка?
— Работното ми досие. Имам няколко отрицателни забележки.
— Какво си направил?
Лани присвиваше очи, когато се обидеше.
— Не съм корумпиран.
— Не съм казал, че си.
— Вече съм на четирийсет и шест, никога не съм взел и стотинка подкуп, и никога няма да взема.
— Добре, знам.
— Нищо не съм направил.
Ядът на Лани навярно беше престорен, защото веднага се изпари. Или пък беше видял нещо потресаващо във въображението си, защото присвитите му очи се разшириха. Той задъвка долната си устна, сякаш тя беше някаква смущаваща мисъл, която можеше да отхапе, изплюе и така завинаги да се отърве от нея. Макар че хвърли поглед към часовника си, Били продължи да чака.
— Да кажем, че понякога ме мързи, защото ми е скучно — продължи Лани. — И може би защото… никога не съм искал да стана полицай.
— Не ми дължиш обяснение — увери го Били.
— Знам, но работата е там, че… независимо дали съм го искал, или не, това е моят живот сега. Това е всичко, което имам. И искам да го запазя. Трябва да прочета тази бележка, Били. Моля те, дай ми я.
Били беше му съчувстваше, но не искаше да даде бележката, овлажнена от потта му. Разгъна я и я прочете.
Ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия неженен мъж, за когото светът няма особено да тъгува.
Ако пък отидеш в полицията, ще убия млада майка на две деца.
Имаш пет часа да решиш. Изборът е твой.
Били разбра всичко, до най-малката ужасна подробност, и въпреки това я препрочете. После я даде на Лани.
Тревога, ръждата на живота, разяждаше Олсен, докато очите му поглъщаха редовете.
— Тоя е пълен откачалник!
— Трябва да отида в Напа.
— Защо?
— Да предам двете бележки на полицията.
— Чакай, чакай — спря го Лани. — Кой казва, че втората жертва ще е от Напа. Може да е от Сейнт Хелена или Ръдърфорд.
— Или от Ангуин, или от Калистога — вметна Били.
В желанието си да го убеди Лани продължи:
— Или от Юнтвил, Съркъл Оукс или Оуквил. Не знаеш къде. Не знаеш нищо.
— Знам някои неща. Знам кое е правилно.
— Истинските убийци не играят игрички — каза Лани, докато премигваше и пръскаше пот с клепачите си.
— Този обаче играе.
Лани сгъна бележката, пъхна я в горния джоб на униформената си риза и рече:
— Дай ми минутка да помисля.
Били измъкна бележката от джоба на Лани и отсече:
— Мисли, колкото щеш. Аз тръгвам за Напа.
— Не, това не е добра идея. Не трябва така. Не ставай глупав.
— Ако откажа да участвам, това ще е краят на играта му.
— Значи, ще убиеш млада майка на две деца. Без да се замислиш, така ли?
— Ще се престоря, че не съм те чул.
— Тогава ще го повторя. Ще убиеш млада майка на две деца.
Били поклати глава.
— Аз никого няма да убивам.
— Изборът е твой — напомни му Лани. — Нима ще предпочетеш да превърнеш две деца в сирачета?
В лицето на приятеля си, в очите му, Били видя нещо, което не бе виждал никога, нито на масата за покер, нито някъде другаде. Пред него сякаш стоеше непознат.
— Изборът е твой — повтори Лани.
Били не искаше да се карат. Той живееше от по-приветливата страна на линията между саможивеца и отшелника и не искаше да я прекрачва.
Навярно усетил тревогата на приятеля си, Лани смекчи подхода си.
— Моля те само да ми протегнеш ръка. Затъвам.
— За бога, Лани.
— Знам, противно е. Много е противно.
— Не се опитвай повече да ме работиш така. Не ме манипулирай.
— Няма, извинявай. Проблемът е, че шерифът е негодник. Предвид досието ми това му стига да ми вземе значката и да ме уволни, а ми остават само шест години до пенсия.
В очите на Лани имаше отчаяние и нещо още по-лошо, което Били не искаше да определи. Ако продължеше да го гледа, нямаше да стигне до компромис с него. Трябваше да отвърне поглед и да си представи, че говори с онзи Лани, когото познаваше.
— Какво искаш да направя?