Лани усети капитулацията в гласа му и тонът му стана още по-помирителен:
— Няма да съжаляваш, Били. Всичко ще е наред.
— Не съм казал, че ще направя каквото искаш. Просто желая да знам какво е.
— Разбирам и съм ти благодарен за това. Ти си истински приятел. Моля те само за един час, един час да помисля.
Били отмести поглед от бара към напукания асфалт под краката си и отбеляза:
— Няма много време. В първата бележка срокът беше шест часа. Сега е пет.
— Аз те моля само за един. Един-единствен час.
— Той сигурно знае, че свършвам работа в седем и вероятно часовникът вече отброява времето. Значи, до полунощ. После, преди зазоряване ще убие една от двете жертви и с действието или бездействието си ще съм направил избор. Той ще стори каквото иска, но аз не желая да се чувствам виновен, че съм взел решението вместо него.
— Само един час — обеща Лани, — и после отивам при шериф Палмър. Трябва само да измисля как да му го поднеса, за да си спася кожата.
Познат крясък, макар и рядко чуван по тези места, накара Били да вдигне очи към небето. По източния небосвод, подобно бели точки върху сапфир се плъзгаха като хвърчила три чайки. Те рядко долитаха толкова на север от залива Сан Пабло.
— Били, трябват ми бележките да ги покажа на шериф Палмър.
Загледан в чайките, Били отвърна:
— Предпочитам да останат у мен.
— Бележките са веществени доказателства — отбеляза Лани жално. — Онова говедо Палмър ще ми сцепи задника, ако не взема доказателствата на съхранение у мен.
Лятната вечер преваляше и с настъпването на здрача, който винаги кара чайките да кацнат за нощувка някъде край брега, птиците изглеждаха толкова не на място, че приличаха на поличба. Пронизващите им, студени писъци вледениха врата на Били.
— В мен е само бележката, която току-що намерих — каза той.
— Къде е първата? — попита Лани.
— Оставих я в кухнята, до телефона.
Били си помисли дали да не влезе в бара да попита Айви Елджин какво значение можеха да имат птиците.
— Добре тогава — реши Лани. — Дай ми тази. Палмър ще поиска да говори с теб. Тогава ще вземем и другата.
Проблемът беше, че Айви вярваше в способността си да тълкува само по мъртви неща.
Когато видя, че Били се колебае, Лани стана по-настоятелен.
— Погледни ме, за бога. Какво си се зазяпал в птиците? Какво им има?
— Не знам — отвърна Били.
— Какво не знаеш?
— Не знам какво им има. — Били извади неохотно бележката от джоба си и я даде на Лани. — Един час.
— Стига ми. Ще ти се обадя.
Лани се обърна да си тръгне, но Били сложи ръка на рамото му и го спря.
— Как така — ще се обадиш? Нали каза, че ще доведеш Палмър?
— Ще ти се обадя преди това, веднага след като измисля как да извъртя нещата, за да не изляза виновен.
— Да ги извъртиш — повтори Били с отвращение.
В настъпилата тишина кръжащите чайки отлетяха към слънцето на запад.
— Ще ти се обадя да ти кажа какво ще разправям на Палмър, за да не си противоречим. След това ще отида при него.
Били съжали, че му даде бележката, но тя наистина бе доказателство и бе логично Лани да я вземе.
— Къде ще си след един час — в „Шепнещите борове“ ли?
Били поклати глава.
— Ще се отбия там, но само за петнайсет минути. После се прибирам вкъщи. Обади ми се там. Само още едно нещо искам да разбера.
— Срокът е до полунощ, Били, забрави ли? — рече Лани нетърпеливо.
— Откъде знае тоя психар какво съм избрал? Как е разбрал, че съм отишъл при теб, а не в полицията? Как ще разбере какво ще направя през следващите четири и половина часа?
Вместо отговор Лани смръщи лице.
— Освен ако не ме наблюдава — заключи Били.
Лани огледа колите на паркинга, бара и арката на прегърнатите брястове и въздъхна.
— Всичко протичаше толкова гладко.
— Така ли?
— Като река. И изведнъж се появи тоя камък.
— Винаги има камъни.
— Вярно — съгласи се Лани и се отправи към патрулната кола.
Единственото дете на Пърл Олсен имаше вид на човек, претърпял поражение. Раменете му се бяха смъкнали и дъното на панталона му висеше. На Били му се искаше да попита дали всичко е наред между тях, но това щеше да бъде прекалено директно. Не се сещаше как иначе да зададе въпроса.
— Има нещо, което не съм ти казвал, а трябваше.