С трета бутилка в ръка, той се отправи към хола и се отпусна в креслото. Продължи да пие в тъмното.
Емоционалната умора може да бъде също толкова изтощителна, колкото и физическата. Не бе му останала и капка сила.
В 1:44 го събуди телефонът. Изхвърча от стола като изстрелян от катапулт. Празната бутилка от бира се търколи по пода. Надявайки се да чуе гласа на Лани, той грабна слушалката на телефона в кухнята при четвъртото позвъняване. Никой обаче не отвърна на неговото „Ало“.
Слушателят. Откачалникът.
Били знаеше от опит, че с мълчание няма да стигне доникъде.
— Какво искаш от мен? Защо избра мен?
Отговор не последва.
— Няма да играя играта ти — заяви Били, но това беше твърде неубедително, защото и двамата знаеха, че той вече се е включил.
Щеше да се радва да чуе нещо, дори смях или подигравка, но убиецът продължи да мълчи.
— Ти си откачен, ти си урод. — Отново не последва отговор и Били добави: — Ти си отрепка.
Намираше думите си за слаби, безвредни. За времето, в което живееше, обидите му бяха доста блудкави. „Откачени уроди“ спокойно би могло да бъде името на някоя хеви метъл група, а „Отрепка“ — на друга.
Откачалникът не се хвана на въдицата и прекъсна връзката. Били също затвори и забеляза, че ръцете му трепереха. Дланите му бяха влажни и той ги избърса в ризата си.
Внезапно му хрумна нещо, за което трябваше да се сети още предната нощ. Върна се при телефона, вдигна слушалката, вслуша се за момент в сигнала и после избра автоматично номера на последното повикване. На другия край на линията телефонът упорито звънеше. Звънеше, но никой не отговаряше.
Били обаче познаваше номера, който се изписа на дисплея. Беше на Лани.
Глава 10
Силуетът на църквата се очертаваше изящно насред дъбовете, под светлината на звездите. Тя се намираше на главния път, на около половин километър от отбивката за къщата на Лани Олсен.
Били се насочи към югозападния ъгъл на паркинга. Спря в сянката на масивен калифорнийски дъб, изключи фаровете и угаси мотора.
Под червените керемидени покриви се издигаха живописни гипсови стени, бели като тебешир, с декоративни подпори. В една ниша на камбанарията стоеше статуя на божията майка, разтворила ръце към страдащото човечество.
Всяко бебе, кръстено тук, сякаш бе предопределено да стане светец. Всеки брак, сключен на това място, обещаваше щастие за цял живот, независимо от характерите на младоженеца и младоженката.
Естествено Били носеше пистолет. Макар да беше стар, купен отдавна, той вършеше работа. Били го беше чистил и съхранявал както трябва. Пазеше и кутия с 38-милиметрови патрони. По тях също нямаше следи от корозия.
Когато извади оръжието от кутията, в която го държеше, то му се стори по-тежко, отколкото си спомняше. И сега, когато го вдигна от седалката до себе си, му се стори тежко. Теглото на този „Смит & Уесън“ беше едва килограм, но може би допълнителната тежест, която усещаше, се дължеше на историята му.
Били излезе от форда и заключи вратите.
По магистралата премина самотна кола. Били остана поне на двадесет и пет метра от светлината на фаровете.
Жилището на енорийския пастор се намираше от другата страна на църквата. Дори да страдаше от безсъние, свещеникът не би могъл да чуе шума от колата на Били.
Мина под короната на дъба и излезе на една поляна. Тревата беше висока до коляно. През пролетта наклоненото поле се обсипваше с каскади от макове, жълто-червени като вулканична лава. От тях сега не бе останало нищо.
Били спря, за да даде възможност на очите си да привикнат с мрака на безлунната нощ. Стоеше неподвижно и се вслушваше. Въздухът не помръдваше. По пътя не минаваха автомобили. Присъствието му беше накарало щурците и жабите да замлъкнат. Още малко и щеше да чуе трепкането на звездите.
След като очите му се адаптираха към тъмнината, което единствено му даваше увереност, той се отправи нагоре по поляната към напуканата и изровена асфалтова уличка, водеща към къщата на Лани Олсен.
Притесняваше се да не би да има гърмящи змии. В топлите летни нощи като тази те излизаха на лов за полски мишки и зайчета. Той успя да стигне до уличката, без да го ухапят, и сви нагоре по хълма покрай две къщи, потънали в мрак и тишина. В оградения двор на втората тичаше незавързано куче. То не се разлая, а само препускаше напред-назад покрай високите прътове и заскимтя в желанието си да привлече вниманието на Били.