С изключение на международните войни, до неотдавна в световната история ежедневното насилие се е свеждало до междуличностни конфликти. Подтикът да убиеш някого е бил завист, поругана чест, прелюбодейство, пари.
В модерния свят и особено в постмодерния, а най-вече в пост-постмодерния, голяма част от агресията вече не беше на лична основа. Терористи, улични банди, самотни социопати, групи от социопати, отдали се на някаква утопична цел, убиваха хора, които не познаваха и срещу които нямаха никакви реални оплаквания, с единствената цел да привлекат вниманието, да направят „изявление“, да сплашат някого или просто заради тръпката.
Познат или непознат, психопатът бе опасен противник. Съдейки по доказателствата, той беше смел, но не безразсъден, откачен, но умеещ да се владее, умен, изобретателен, лукав, с изкривено мислене и макиавелистичен ум.
За разлика от него, Били Уайлс комуникираше със света по най-простия и директен възможен начин. Не подхождаше към нещата завоалирано, желанията му бяха прости. Единствената му надежда бе да оцелее и тази надежда беше предпазлива.
Докато ходеше бързо сред високата избеляла трева, която шибаше краката му, а стръковете сякаш си предаваха шепнешком заговорнически съобщения, той се отъждествяваше повече с полската мишка, отколкото с остроклюната кукумявка.
Грамадният дъб се извисяваше в мрака. Били мина под него и в клоните над главата му се размърдаха невидими твари, които сякаш изпробваха крилата си, но нищо не излетя оттам. Църквата от другата страна на колата изглеждаше като изваяна от лед, състоящ се от вода и малко фосфор.
Приближи се до форда и отвори с дистанционното, при което колата изпиука два пъти, стоп-светлините просветнаха. Били влезе, затвори вратата и заключи отново. Остави револвера на седалката до себе си и посегна да запали, но нещо го спря. Върху кормилната щанга бе залепено сгънато парче хартия. Бележка. Трета бележка.
Убиецът вероятно беше спрял на главния път, за да наблюдава отбивката към къщата на Лани Олсен в очакване да види дали Били ще налапа въдицата. Сигурно бе видял как паркира. Колата беше заключена. Психопатът би могъл да влезе вътре само като счупи някое от стъклата, но всички бяха здрави. Алармената система не беше задействана.
Дотук всеки миг от този кошмар бе изглеждал абсолютно реален, толкова осезаем като да сложиш ръка в огъня. Но третата бележка като че ли тласна Били от реалния свят към света на фантазията. Обзет от призрачен страх, той отлепи бележката и я разгъна.
Вътрешното осветление, задействано при влизането му в колата, все още работеше. Съобщението под формата на въпрос се виждаше ясно и беше кратко:
Готов ли си за първата си рана?
Глава 15
ГОТОВ ЛИ СИ ЗА ПЪРВАТА СИ РАНА? Сякаш някакъв ключ щракна и забави потока на времето. Бележката се изплъзна от пръстите му, понесе се плавно из въздуха и лека-полека кацна в скута му. Осветлението угасна.
Обзет от ужас, Били протегна дясната си ръка към револвера на съседната седалка и бавно се извърна надясно, за да погледне през рамо към потъналата в мрак задна седалка. На пръв поглед там бе прекалено тясно, за да се скрие човек, но Били беше влязъл бързо, без да обръща внимание. Затърси пипнешком оръжието, пръстите му докоснаха грапавата дръжка и тогава прозорецът на вратата му се пръсна. Острите парчета стъкло се посипаха по гърдите и скута му, револверът се изплъзна от ръката му и се изтърколи на пода.
Още докато стъклото се сипеше по Били, преди той да успее да обърне лице към нападателя си, психопатът пъхна ръка в колата, сграбчи кичур коса на темето му и го опъна с всичка сила. Притиснат в тясното пространство зад кормилото, безмилостно теглен за косата, Били нямаше как да се прехвърли на другата седалка и да потърси оръжието. Опита се да забие нокти в ръката, която го скубеше, но напразно, онзи носеше кожени ръкавици.
Изродът беше силен, злостен и безмилостен. Косата на Били трябваше вече да е изтръгната от корен. Болката бе невъобразима. Зрението му се замъгли. Убиецът искаше да го издърпа с главата напред през счупеното стъкло. Тилът на Били се удари силно в ръба на прозореца. Друг силен удар затвори челюстите му и от гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Той стисна кормилото с лявата си ръка, а с дясната — облегалката за глава на шофьорската седалка. Онзи щеше да му отскубне цяла шепа коса и Били щеше да се освободи.
Ала косата не се отскубна, той не се освободи и тогава се сети за клаксона. Ако го надуеше, ако удареше с юмрук по него, щяха да му се притекат на помощ и изродът щеше да избяга. Но Били веднага осъзна, че щеше да го чуе само свещеникът, а ако той дойдеше, убиецът нямаше да избяга. Не, щеше да застреля свещеника, както бе застрелял Лани.