Намери изпуснатия ключ под педала на спирачката и вдигна револвера от пода пред съседната седалка. Изродът му беше оставил оръжието за предстоящата игра. Явно не се страхуваше от него.
Въздействието на химикала — хлороформ или нещо друго, — не беше отминало съвсем. Когато се наведе, му се зави свят. Седеше зад волана, беше затворил врата, моторът работеше, но той се опасяваше, че може да не е в състояние да шофира. Пусна климатика и насочи двете струи към лицето си.
Докато се мъчеше да прецени колко ще трае замаяността, осветлението в колата угасна. Били го включи отново. Намести предното огледало така, че да се огледа. В лицето приличаше на изрисуван дявол — тъмночервено, но с блестящи зъби и неестествено бели очни ябълки. Нагласи по-добре огледалото и тогава видя източника на болката.
Беше му трудно да повярва на очите си. Предпочиташе да мисли, че заради замайването има халюцинации.
Затвори очи и пое дълбоко дъх няколко пъти. Опита да забрави за образа в огледалото и се надяваше, че когато погледне отново, няма да види същото. Нищо не беше се променило. На един пръст разстояние под косата, по права линия през челото му бяха забити три големи рибарски куки. Върхът и контрата на всяка кука стърчаха от кожата. Правият край също стърчеше. Закривените краища обаче лежаха под тънкия слой мека тъкан на челото му. Били потръпна и отвърна очи от огледалото.
Има моменти, най-често в самотните нощи, когато дори силно набожните не са сигурни дали са наследници на царство, по-възвишено от земното, и дали ще получат милост. Или са просто животни като всички други и тяхното наследство са единствено вятърът и мракът.
Именно такава беше тази нощ за Били. Беше преживял и други такива и всеки път съмнението бе затихвало. Каза си, че и този път ще стане така, макар че сега бе по-вледеняващо и изглеждаше, че ще остави по-дълбока следа.
Първоначално психопатът беше създал впечатлението, че за него убийството е спорт. Рибарските кукички в челото обаче не бяха просто игрови ход. Цялата работа не беше никаква игра.
За изрода тези убийства бяха нещо повече от отнемане на човешки живот, но това нещо не беше еквивалент на шах или покер. За него те имаха символично значение, което той преследваше не просто за забавление, а за да постигне някаква тайнствена цел, нещо повече от убийство. Думата игра беше неподходяща, Били трябваше да намери правилната дума. Иначе никога нямаше да разбере убиеца и да го открие.
Той внимателно попи със салфетка съсирената кръв от веждите, клепачите и миглите си. Гледката на рибарските кукички беше прояснила съзнанието му и вече не му се виеше свят. Трябваше да се погрижи за раните си. Включи фаровете и потегли.
Каквато и да бе крайната цел на психопата, какъвто и символизъм да влагаше в кукичките, той сигурно се надяваше Били да отиде на лекар. Лекарят щеше да поиска обяснение за тях и каквото и да му отговореше, Били щеше да утежни положението си. Ако кажеше истината, щяха да помислят, че е замесен в убийствата на Жизел Уинслоу и Лани Олсен. Щеше да се превърне в главният заподозрян. Без трите бележки той не разполагаше с никакви доказателства за съществуването на изрода. Властите нямаше да погледнат на кукичките като на убедително доказателство. Щяха да помислят, че сам си го е причинил. Понякога убийците се самонараняваха, за да се представят за жертви и да отклонят подозрението от себе си. Били знаеше колко скептично биха се отнесли някои полицаи към неговите ефектни, странни, но повърхностни рани. Знаеше го много добре.
Освен това Били беше рибар, ловеше пъстърва и костур. По размер тези масивни куки бяха точно такива, каквито се използват за лов на голям костур, ако се работи с жива стръв вместо с примамка. В кутията му за рибарски принадлежности вкъщи имаше съвсем същите кукички като тези, които сега точеха кръвта му.
Не смееше да отиде на лекар. Трябваше да се лекува сам.
В 3:30 сутринта по провинциалните пътища нямаше никой освен него. Нощта беше безветрена, но при движението колата създаваше свое течение, което го блъскаше през счупения прозорец. На светлината на халогенните фарове лозята в равнината и по склоновете на хълмовете, както и горите по върховете бяха позната гледка за очите му, но с всеки изминат километър ставаха чужди на сърцето му, като пустошта на чужди земи.
Част 2
Готов ли си за втората си рана?