— По-умна, по-бърза и по-добра от нас — добави Били.
— Толкова по-добра от нас, че изобщо няма да е човешка. Писали са го в „Тайм“ или „Нюзуик“, със снимка на тия учени — ухилени и горди.
— Това го наричат постчовешкото бъдеще — потвърди Били.
— Какво ще стане с нас, когато дойде това постчовешко време? — попита Джеки. — „Пост“ значи да си обречен. Свръх раса? Тия хора не са ли чували за Хитлер?
— Те се мислят за различни — поясни Били.
— Нямат ли огледала? Някакви идиоти кръстосват човешки с животински гени, за да създадат нови… нови същества. Един от тях иска да създаде прасе с човешки мозък.
— Ама че щуротия.
— Списанието не обяснява защо прасе, сякаш е очевидно защо именно прасе, а не котка, крава или катерица. За бога, Били, не му ли е достатъчно трудно на човешкия мозък в човешко тяло? Що за ад ще бъде да е в тялото на прасе?
— Може би няма да доживеем да го видим — успокои го Били.
— Ако не планираш да умреш утре, ще го видиш. Биг Фут беше къде-къде по-симпатичен. И Бермудският триъгълник, и призраците се ядваха. Ама сега безумието става действителност.
— Да ти кажа за какво се обаждам — смени темата Били. — Няма да мога да дойда на работа днес.
— Какво? Да не си болен? — възкликна Джеки с истинска загриженост в гласа.
— Не ми е добре.
— Не звучиш като настинал.
— Не е настинка. Нещо стомашно е.
— Понякога летните настинки започват така. Вземи си цинкова паста и си сложи в носа. Много помага. Веднага минава от нея.
— Ще си взема.
— Вече е късно за витамин C. Него трябва да го вземаш през цялото време.
— Ще взема цинк. Да не звъня прекалено рано? Ти ли затвори бара снощи?
— Не, тръгнах си в десет часа. С тия приказки за прасета с човешки мозък не можах да издържа повече.
— Значи Стийв Зилис е затворил?
— Да, на него може да се разчита. Съжалявам за ония неща, дето ти казах за него. Ако иска да сече манекени и дини в задния си двор, не ме засяга, нали си върши работата.
Вторник вечер обикновено не беше много оживено по баровете. Ако посетителите оредееха съвсем, Джеки предпочиташе да затвори преди обичайното време в 2 часа сутринта. Отворен бар с малко или без посетители през нощта беше привлекателен за обирджиите и той не искаше да рискува сигурността на служителите си.
— Имаше ли много хора? — попита Били.
— Стийв каза, че след единайсет било все едно е дошъл краят на света. Трябвало да отваря предната врата и да се огледа навън, за да се увери, че барът не е телепортиран на Луната или нещо подобно. Угасил лампите преди полунощ. Слава богу, че няма два вторника в седмицата!
— Хората искат да прекарат поне малко време със семействата си. Това му е проблемът на семейния бар.
— Обичаш да си правиш майтап, а?
— Обикновено не.
— Ако опиташ с цинка в носа и не ти стане по-добре, обади ми се да ти кажа къде другаде да си го сложиш — рече Джеки.
— От теб щеше да излезе много добър свещеник, сериозно говоря.
— Оздравявай по-скоро. На клиентите им е мъчно, като те няма.
— Наистина ли?
— Е, поне не казват, че се радват.
При сегашните обстоятелства навярно само Джеки О’Хара можеше да накара Били Уайлс да се усмихне.
Затвори телефона и погледна часовника си. 10:30. „Партньорът“ щеше да се появи тук след по-малко от половин час. Ако Стийв Зилис беше напуснал бара малко преди полунощ, значи е имал предостатъчно време да отиде до дома на Лани, да го убие и да премести трупа в креслото в спалнята.
Ако Били залагаше на заподозрените като на коне, би дал на Стийв минимален шанс. Но имаше случаи, когато кон с минимален шанс печелеше надбягването.
Глава 20
На предната веранда имаше два люлеещи се дървени стола с тъмнозелени възглавници. Били не се нуждаеше често от втория стол.
Облечен в бяла тениска и лек памучен панталон, тази сутрин той седеше на стола, който беше по-далеч от стълбите. Седеше, без да мърда и без да се люлее. До него имаше масичка, върху която на подложка стоеше недокосната чаша с кока-кола. Беше я приготвил като реквизит, за да му отвлича вниманието от кутията със солени бисквити. В кутията нямаше друго освен револвера. Единствените три бисквити стояха на купчинка до кутията.
Денят беше окъпан в ярка светлина, ясен и горещ. Времето беше прекалено сухо за лозарите, но на Били не му пречеше. От верандата, между хималайските кедри той виждаше далечната част на пътя, който се изкачваше към къщата му и още нагоре. Нямаше много движение. Някои от колите му бяха познати, но не и собствениците им.