От нажежения от слънцето асфалт се надигаха трепкащи призраци, които витаеха из утрото. В 10:53 в далечината се появи пешеходец. Били не очакваше партньорът да дойде пеша и реши, че това не е човекът, когото чакаше.
Отначало пешеходецът приличаше повече на мираж. Маранята разкривяваше очертанията му и караше образа да трепти, сякаш беше отражение във вода. Понякога изчезваше, после отново се появяваше. Под ярката светлина той изглеждаше висок и слаб, дори неестествено слаб, все едно доскоро беше висял на кръст в полето и бе прогонвал птиците със злобния поглед на очите си, направени от копчета.
Човекът зави по алеята към къщата, прекоси поляната и в 10:58 се озова пред стълбите на верандата.
— Господин Уайлс? — попита той.
— Да.
— Би трябвало да ме очаквате.
Гласът му беше груб и дрезгав като на човек, който е мариновал ларинкса си в уиски, а после го е опушвал с години на цигарен дим.
— Името? — попита Били.
— Ралф Котъл, господине.
Били не беше очаквал да му отговорят. Ако човекът се криеше под фалшиво име, можеше да използва нещо обичайно като Джон Смит. Ралф Котъл звучеше истинско.
Котъл беше толкова слаб, колкото изглеждаше отдалече насред маранята, но не толкова висок. Тънкият му като клечка врат изглеждаше сякаш ще се счупи под тежестта на главата му. Беше обут в бели обувки за тенис, почернели от носене и мръсотия. Кафявият му летен костюм беше на места като нов, но протрит по ръбовете на ръкавите. Стоеше на тялото му „елегантно“ като на закачалка. Ризата от полиестер беше негладена, с лекета и липсващо копче. Това бяха дрехи, купувани от вехтошар, от най-евтината му стока, и бяха носени дълго след това.
— Господин Уайлс, може ли да дойда на сянка?
Застанал пред стълбите, Котъл изглеждаше сякаш ще се строполи под тежестта на слънцето. Видът му беше прекалено хилав, за да е застрашителен, но човек никога не знае.
— Има стол — покани го Били.
— Благодаря ви, господине. Много сте любезен.
Нервите на Били се изопнаха, когато Котъл се качи по стълбите, но се поотпуснаха, щом той се настани на другия люлеещ се стол. Котъл не се залюля, сякаш да накара стола да помръдне беше непосилна задача.
— Имате ли нещо против да изпуша една цигара, господине? — попита той.
— Да, имам против.
— Разбирам. Гаден навик е.
От вътрешния джоб на сакото си Котъл извади половинлитрово шише „Сийграм“ и отви капачката. Кокалестите му ръце трепереха. Не поиска разрешение да пие. Направо си дръпна едно хубаво.
Явно имаше достатъчно контрол над никотиновите си мераци, за да остане учтив. Пиячката обаче му съобщаваше кога има нужда от нея и той не можеше да не се подчини на течния й глас.
Били подозираше, че в другите джобове имаше и други бутилки, както и цигари и кибрит, а най-вероятно и някоя и друга ръчно навита цигара с дрога. Това обясняваше защо Котъл носеше костюм в лятната горещина. Не беше просто дреха, а средство за транспортиране на множеството му пороци.
Цветът на лицето му не се промени от питието. Кожата му вече беше потъмняла от дълго излагане на слънцето и почервеняла от гъстата мрежа спукани капиляри.
— Колко вървя пеша? — попита Били.
— Само от главния път дотук. Дотам отидох на стоп.
Явно Били изглеждаше скептичен, защото Котъл добави:
— Много хора ме познават тук. Знаят, че не съм опасен. Неугледен съм, но не съм мръсен.
Действително, русата му коса изглеждаше чиста, макар и несресана. Беше и избръснат. Кожата му бе достатъчно загрубяла, за да устои на порязване от бръснач дори в такива треперещи ръце.
Трудно беше да се определи възрастта му. Можеше да е на четирийсет или шейсет, но не на трийсет или седемдесет.
— Той е много лош човек, господин Уайлс.
— Кой?
— Онзи, дето ме изпрати.
— Ти си му партньор.
— Точно толкова, колкото съм и маймуна.
— Партньор, така те нарече той.
— Приличам ли на маймуна?
— Как се казва?
— Не знам. И не искам да знам.
— Как изглежда?
— Не съм му видял лицето. И се надявам никога да не го видя.
— Маска за ски ли носеше? — предположи Били.