— Да, господине. И очите, които гледаха през нея, бяха студени като на змия. — Гласът му се разтрепери в такт с ръцете му, докато отново вдигаше бутилката към устата си.
— Какъв цвят бяха очите му? — попита Били.
— Изглеждаха жълти като жълтък на яйце, но това беше заради отражението на лампата.
Били си спомни срещата на църковния паркинг и каза:
— Осветлението беше твърде слабо, за да видя цвята… само някакъв горещ блясък.
— Аз не съм лош човек, господин Уайлс. Не съм като него. Просто съм слаб.
— Защо дойде?
— Отчасти заради парите. Той ми плати сто и четирийсет долара, всичките в банкноти от по десет.
— Сто и четирийсет? Той ти предложи сто, а ти се спазари за сто и четирийсет?
— Не, господине. Това е точната сума, която той предложи. Каза, че дава по десет долара за всяка година от вашата невинност, господин Уайлс.
Били се втренчи в него мълчаливо.
Някога очите на Ралф Котъл може би са били яркосини. Може би бяха избелели от алкохола, защото бяха най-бледите сини очи, които Били бе виждал — бледосини като небето на голяма надморска височина, където атмосферата е толкова разредена, че не може да създаде ярки цветове, където празнотата отвъд почти не може да се скрие.
Не след дълго Котъл отклони поглед от очите на Били и загледа двора, дърветата, пътя.
— Знаеш ли какво значи това? Моите четиринайсет години невинност?
— Не, господине. И не е моя работа. Той просто искаше на всяка цена да ви предам това.
— Каза, че парите са една от причините. Коя е другата?
— Щеше да ме убие, ако не бях дошъл при вас.
— С това ли те заплаши?
— Той не заплашва, господин Уайлс.
— Звучи като заплаха.
— Той казва какво ще стане и на човек му е ясно, че ще стане. Или идвам при вас, или умирам. При това не от лека смърт, а от много тежка.
— Знаеш ли какво е направил? — попита Били.
— Не, господине. И не ми казвайте.
— Вече сме двама, които знаем, че той съществува. Единият може да подкрепи твърденията на другия.
— Въобще не разправяйте такива неща.
— Не виждаш ли, че е допуснал грешка?
— Бих искал аз да съм му грешката — заяви Котъл, — но не съм. Надценявате ме, не бива.
— Трябва да го спрем — настоя Били.
— Няма да съм аз този, дето ще го спре. Не съм герой. Не ми казвайте какво е направил, не смейте.
— Защо да не кажа?
— Това си е вашият свят, не моят.
— Светът е един.
— Не, господине. Има милиарди светове. Моят е различен от вашия и така ще си остане.
— Двамата седим заедно на една веранда.
— Не, господине. Тя изглежда като една веранда, но всъщност са две. Знаете, че е така. Виждам го.
— Какво виждаш?
— Че сте малко като мен.
Смразен, Били възрази:
— Нищо не виждаш. Дори не ме поглеждаш.
Ралф Котъл отново погледна Били в очите.
— Видяхте ли буркана с лицето на жената, дето прилича на медуза?
Разговорът изведнъж пое в някаква странна посока.
— Каква жена?
Котъл пак дръпна яко от бутилката.
— Той каза, че я държи в буркана от три години.
— В буркан? Престани да се наливаш с тая отрова, Ралф. Говориш безсмислици.
Котъл затвори очи и лицето му се сви в гримаса, сякаш виждаше това, което описваше.
— Двулитров буркан, може и по-голям да е, с широко гърло. Той сменя формалдехида редовно, за да не се размъти.
Небето над верандата беше кристалночисто. Високо горе кръжеше самотен ястреб, който се открояваше ясно като сянка.
— Лицето често се свива — продължи Котъл, — така че в началото не прилича на лице. Прилича на нещо морско — хем свито, хем издуто. После той разклаща леко буркана, така че да разбърка съдържанието, и лицето… се отваря като цвете.
Тревата на поляната е нежна и зелена, а по-нататък, където само природата се грижи за нея, става по-висока и златиста. Двата вида трева излъчват свой собствен аромат, всеки посвоему свеж и приятен.
— Първо разпознаваш ухо — продължи Ралф Котъл. — Ушите са закачени за лицето и хрущялът им придава форма. В носа също има хрущял, но не си е запазил съвсем формата. Носът стои като буца.
От блестящите висоти ястребът се спусна надолу и започна да кръжи все по-ниско, кръгът на летенето му се стесняваше, описваните от него спирали бяха тихи и хармонични.
— Устните са пълни, но устата е само дупка, очите — също. Няма коса, защото е изрязал лицето от ухо до ухо и от върха на челото до дъното на брадичката. Не си личи, че е женско, а не мъжко лице. Той твърди, че била хубава, но в буркана не виждаш хубост.