— Май сам искаш да си такъв.
Вдигайки бутилката към устата си, Котъл се усмихна слабо и преди да отпие, каза:
— Нали знаете — кротките ще наследят земята.
— Ако не искаш да го направиш заради себе си, направи го заради мен.
Котъл облиза устните си, силно напукани от жегата и дехидратиращия ефект на уискито, и каза.
— Защо ми е?
— Кротките не стоят настрана, докато някой го унищожават. Кротките не са страхливци. Това са два различни вида хора.
— Не можеш да ме накарате, като ме обиждате. Аз не се обиждам. Не ми пука. Знам, че съм нищожество, но това не ми пречи.
— Не мисли, че като си дошъл тука да направиш каквото ти е поръчал, ще бъдеш в безопасност в къщурката си.
Затваряйки капачката на бутилката, Котъл отвърна:
— Ще бъда в по-голяма безопасност от вас.
— Съвсем не. Ти представляваш риск за него. Полицията ще те защити, послушай ме.
Пияницата се изсмя.
— Затова ли се затичахте към тях толкова бързо — защото ще ви защитят?
Били не каза нищо.
Окуражен от мълчанието му, Котъл заговори с по-остър тон, не злобен, а по-скоро самодоволен.
— И ти като мен си едно нищо, но още не го знаеш. Ти си нищо, аз съм нищо, ние всички сме нищо, и стига тоя психар да ме остави на мира, да прави каквото си ще на когото си иска, защото и той е нищо.
Докато наблюдаваше как Котъл отваря капачката на бутилката, която току-що бе затворил, Били каза:
— Ами ако взема да те изритам по стълбите и да те изгоня от имота си? Понякога той ми звъни, за да ми действа на нервите. Какво ще стане, ако му кажа, че си бил пиян, говорил си несвързано и не съм разбрал нищо?
Загорялото и зачервено от постоянно пиене лице на Котъл не можеше да пребледнее, но малката му сбръчкана уста, самодоволно стисната след тирадата му, сега се отпусна и избъбри фалшиво извинение:
— Господин Уайлс, моля не се обиждайте от грубите ми думи. Аз не мога да контролирам онова, което излиза от устата ми, нито което влиза в нея.
— Значи той държеше непременно да ми кажеш за лицето в буркана, така ли?
— Да, господине.
— Защо?
— Не знам. Той не се съветваше с мен, господине. Просто ми каза какво да говоря и ето ме тук, защото искам да остана жив.
— Защо?
— Моля?
— Погледни ме, Ралф.
Котъл го погледна в очите.
— Защо искаш да останеш жив? — попита Били.
Котъл, изглежда, не се беше замислял за това преди и въпросът сякаш улучи в целта нещо пърхащо в мозъка му, някаква вечно неспокойна, вечно противопоставяща се, вечно озлобена страна от натурата му, на която в този миг той най-сетне бе готов да обърне внимание. После очите му отново зашариха встрани и той стисна бутилката уиски не с една, а с две ръце.
— Защо искаш да живееш? — настояваше Били.
— Защото не знам дали има друго след това. — Избягвайки погледа на Били, Котъл вдигна шишето с две ръце, сякаш беше потир. — Само една глътчица — каза той, като че ли искаше разрешение.
— Давай.
Той отпи уж малко, после още.
— Психарят те е накарал да ми разкажеш за лицето в буркана, защото иска да го виждам в съзнанието си.
— Щом казваш.
— Иска да ме сплаши, да ме извади от равновесие.
— Е, извади ли те?
Вместо да му отговори, Били попита:
— Какво още поръча да ми предадеш?
Котъл сякаш се зае сериозно за работа — затвори пак капачката на бутилката и този път я прибра в джоба на сакото си.
— Имате пет минути да вземете решение.
— Какво решение?
— Свалете си часовника и го сложете на парапета на верандата.
— Защо?
— За да отброите петте минути.
— Мога да ги отброя и без да свалям часовника.
— Слагането на парапета е сигнал за него, че времето започва да тече.
На север се простираше гората, сенчеста и прохладна в горещия ден. Отвъд зелена поляна следваше висока златиста трева, после няколко дъба с големи корони, няколко къщи надолу по склона, на изток. На запад минаваше областният път, а зад него се простираха гори и полета.
— Той гледа ли ни сега? — попита Били.
— Обеща, че ще ни гледа, господин Уайлс.
— Откъде?
— Не знам, господине. Моля ви, много ви моля, свалете си часовника и го сложете на парапета.
— А ако не го направя?
— Господин Уайлс, не говорете така.
— И какво, ако не го направя? — заинати се Били.