В коридора дишането му се оправи. Отново можеше да мисли. Чак сега забеляза дръжката на ножа, който бе приковал смачканото сако на Котъл към тялото му. Беше яркожълта. Острието беше вкарано под ъгъл между ребрата от лявата му страна и забито до дъно. Пронизано, сърцето бе спряло.
Били знаеше, че острието е дълго петнайсет сантиметра. Жълтият нож беше негов. Държеше го при рибарските си такъми в гаража. Беше рибарски нож, добре наточен, с който изкормваше костура и режеше пъстървата.
Убиецът не беше се крил в гората или в някоя падина на поляната, нито в съседска къща, не ги беше наблюдавал през оптичния мерник на пушка. Това беше лъжа, на която пияницата се беше хванал. Когато Котъл бе наближил предната врата, убиецът вероятно е влязъл през задната. Докато Били и посетителят му седяха в люлеещите се столове, техният противник е бил в къщата, на няколко крачки от тях.
Били бе отказал да избере свой познат за следваща жертва. Както бе обещал, убиецът бе избрал вместо него, и то невероятно бързо. Макар че Котъл бе почти непознат на Били, без съмнение той бе станал част от живота му. А сега лежеше в дома му. Мъртъв.
За по-малко от ден и половина, за някакви си четирийсет и един часа, бяха убити трима души. Въпреки всичко на Били му се струваше, че това е само първо действие. Може би бе краят на първо действие, но инстинктът му подсказваше, че предстоят сериозни промени.
При всеки нов развой на събитията, той беше предприемал възможно най-разумните и предпазливи действия, особено като се вземе предвид собственото му минало. Ала убиецът бе използвал разумността и предпазливостта му за собствените си цели. С всеки изминал час Били Уайлс се отдалечаваше все повече от спасителния бряг.
В Напа, в къщата, където бе убита Жизел Уинслоу, бяха подхвърлени улики срещу него. Косми от решетката на канала в банята му. И незнайно какво още. Несъмнено улики бяха подхвърлени и в къщата на Лани Олсен. Например снимката, поставена в книгата под мъртвата ръка на Лани, почти сигурно бе на Уинслоу, което внушаваше, че двете престъпления са свързани. Сега в собствената му баня седеше труп, прободен с неговия нож.
Макар да беше лято, на Били му се струваше, че се намира на заледен склон, под който се стеле студена мъгла. Все още се държеше на крака, докато се плъзгаше надолу, но набирайки скорост, с всяка измината секунда рискуваше да падне.
Отначало, след като откри трупа на Котъл, Били изпадна в умствено и физическо вцепенение. Сега в съзнанието му се оформиха няколко начина на действие, а той бе скован от нерешителност.
Най-лошото, което можеше да направи, бе да действа прибързано. Трябваше добре да обмисли всичко, да се опита да предвиди последиците от всеки евентуален ход. Не можеше да си позволи да прави повече грешки. Свободата му зависеше от ума и смелостта му. Също и животът му.
Той се върна в банята и не забеляза никъде кръв. Може би това означаваше, че Котъл не е бил убит в банята. Нямаше следи от насилие и в другите части на къщата. Тази мисъл го накара да съсредоточи вниманието си върху дръжката на ножа. Около мястото на пробождането лятното сако бе напоено с тъмна кръв, но петното не беше толкова голямо, колкото се очакваше. Психарят беше убил Котъл с едно намушкване. Явно е знаел точно къде и как да вкара тънкото острие между ребрата. Сърцето бе спряло само удар или два след пробождането, което е ограничило кървенето.
Ръцете на Котъл лежаха в скута му — едната с дланта нагоре, а другата върху нея, сякаш, умирайки, бе аплодирал убиеца си. Полускрит, между ръцете на мъртвия лежеше някакъв предмет. Били го хвана за ъгълчето и го издърпа. Оказа се компютърна дискета, червена на цвят, същия тип и марка, каквито бе използвал навремето, когато работеше на компютъра си.
Той огледа трупа от различни ъгли. Обходи бавно банята в търсене на някакви следи, оставени преднамерено или не от убиеца. Скоро сигурно щеше да се наложи да претърси джобовете на сакото и на панталона на Котъл. Дискетата беше повод да отложи тази неприятна задача.
Отиде в кабинета, сложи револвера и дискетата на бюрото и свали пластмасовия калъф на компютъра. Не го беше използвал от близо четири години. Въпреки това не го бе изключил от контакта. Може би бе несъзнателен израз на упоритата му, макар и крехка надежда, че някой ден Барбара Мендел ще се оправи.
По време на втората си година в университета той разбра, че малко от това, което научаваше там, ще му помогне да стане писател, и прекъсна. Оттогава се бе хващал на различна физическа работа, а в свободното си време пишеше усърдно. На двадесет и една години за пръв път започна работа като барман. Изглеждаше идеално за писател. У всеки постоянен посетител намираше материал за разказ. Търпеливо развиваше таланта си и успя да продаде на различни списания над двадесетина разказа. Когато бе на двадесет и пет, едно голямо издателство пожела да издаде сборник с негови разкази. Книгата се продаде в скромен тираж, но критиците я похвалиха, което бе знак, че барманството няма винаги да бъде основното му занимание.