Когато Барбара се появи в живота на Били, тя не само го окуражаваше, но и го вдъхновяваше. Любовта му към нея даде на прозата му един по-истински и по-ясен глас. Написа първия си роман, който издателят му посрещна с ентусиазъм. Редакторските поправки бяха минимални, отразяването им щеше да му отнеме не повече от месец.
Тогава Барбара изпадна в кома. С това по-истинският и по-ясен глас в прозата му не изчезна. Той още можеше да пише. Желанието и волята да пише обаче го напуснаха, както и интересът му към разказите. Повече не желаеше да изследва човешката съдба чрез литературата, защото имаше прекалено горчив опит с нея в действителността.
Издателят и редакторът го чакаха търпеливо в продължение на две години. Ала уж едномесечната работа по ръкописа се превърна в доживотен труд. Беше му невъзможно да доведе нещата докрай. Върна аванса и анулира договора.
Като включи компютъра дори само за да провери какво бе оставил убиецът в ръцете на Ралф Котъл, почувства, че върши предателство към Барбара, макар че тя не би одобрила и дори би се присмяла над подобна мисъл.
Малко се изненада, че след толкова дълго бездействие машината моментално се съживи. Екранът светна, логото на операционната система се появи, от тонколоните се разнесе стартовият сигнал със звук на арфа.
Може би компютърът беше използван по-скоро, отколкото той си мислеше. Фактът, че дискетата беше същата марка като неизползваните в едно от чекмеджетата на бюрото му, подсказваше, че всъщност е негова и психарят е написал последното си послание на тази клавиатура. Макар и странно, тази мисъл го потресе дори повече от трупа в банята.
Появи се менюто на софтуера, отдавна невиждано и въпреки това познато. Понеже за писане бе използвал Microsoft Word, реши да опита първо с него. Изборът се оказа правилен. Убиецът също бе написал посланието си на Word и програмата веднага се отвори.
Дискетата съдържаше три документа. Преди Били да успее да види текста, телефонът иззвъня. Сигурно бе убиецът.
Глава 26
Били вдигна телефона.
— Ало?
Не беше откачалникът. Женски глас попита:
— С кого разговарям?
— Аз с кого разговарям? Вие ми позвънихте.
— Били, ти ли си? Обажда се Розалин Чан.
Розалин беше приятелка на Лани Олсен. Работеше с него в шерифския отдел на Напа. Идваше в бара от време на време.
Сигурно бяха намерили с трупа на Лани, преди Били да реши какво да прави с него.
В момента, в който той осъзна, че не й е отговорил, Розалин попита загрижено:
— Как си? Наред ли е всичко?
— Аз ли? Добре съм, нищо ми няма. Само дето тия жеги ме влудяват.
— Да нямаш някакви проблеми?
В съзнанието му се мярна трупът на Котъл в банята и чувството за вина притисна ума му в ъгъла на объркването.
— Не. Защо да имам проблеми?
— Преди малко някой се обади и затвори, без да каже нищо. Ти ли беше?
Облаците на озадачение за момент се сгъстиха, а после изчезнаха. За момент беше забравил какво работи Розалин. Тя беше оператор на 911. Името и адресът на всеки, който се обаждаше на този номер, се появяваше на екрана й веднага щом тя отговореше.
— Това беше преди… колко?… Няма и минута? — попита той, опитвайки се да съобрази какво да каже.
— Преди минута и десет секунди. Ти ли…
— Исках да се обадя на „Справки“, а съм набрал 911.
— Искал си да се обадиш на 411?
— Да, на 411, но съм натиснал 911. Веднага се усетих и затворих.
Психарят още беше в къщата. Той беше позвънил на 911. Защо и какво се надяваше да постигне с това Били не можеше да отгатне, особено под такова напрежение.
— Защо не ми каза, че си сбъркал номера, преди да затвориш? — попита Розалин Чан.
— Усетих се веднага и затворих толкова бързо, че не вярвах да съм се свързал. Беше глупаво. Извинявай, Розалин, исках да се обадя на 411.