От разговора с Розалин Чан вероятно бяха минали четири минути, най-много пет. Имаше чувството, че е било час. Имаше чувството, че са били десет секунди.
Докато чукаха на вратата, Били пусна студената вода да измие алкохолната воня от мивката. Остави крана да шурти. В тишината след почукването той зави капачката на уискито и го сложи обратно в шкафчето. Върна се при мивката и спря водата в момента, когато на вратата отново се почука.
Ако беше отворил веднага след първото почукване, това можеше да изглежда като признак на нервност. Ако изчакаше трето почукване, щеше да създаде впечатление, че изобщо не се е канил да отвори. Докато минаваше през хола, му дойде наум да провери ръцете си. Не бяха окървавени.
Глава 28
Когато Били Уайлс отвори предната врата, пред себе си видя полицай, който стоеше предпазливо на три крачки от прага и малко встрани. Бе отпуснал ръка върху кобура на хълбока си, без да има вид, че е готов да извади оръжието, небрежно, сякаш бе заел съвсем обичайна поза.
Били се бе надявал да му бъде познат. Не беше. На значката пишеше СЕРЖАНТ В. НАПОЛИТИНО. На четирийсет и шест години Лани Олсен бе просто представител на шерифа — същия ранг, както при постъпването му в отдела като млад.
На двайсет и няколко години В. Наполитино вече бе сержант. Имаше спретнат вид, бистър поглед и излъчваше интелигентността и усърдието на човек, който на двайсет и пет ще стане лейтенант, на трийсет — капитан, на четирийсет — майор.
Били би предпочел някой дебел, смачкан, уморен и разочарован екземпляр. Вероятно това бе един от онези дни, когато не трябва да играеш на рулетка, защото всеки път, когато заложиш на черно, ще се падне червено.
— Господин Уайлс?
— Да, аз съм.
— Уилям Уайлс?
— Били, да.
Сержант Наполитино гледаше ту Били, ту хола, който се виждаше зад него. Лицето на полицая беше безизразно. В очите му не се четеше страх или безпокойство, нито дори предпазливост, а само бдителност.
— Господин Уайлс, бихте ли дошли с мен до колата?
Патрулната кола бе паркирана пред къщата.
— Желаете ли да влезете?
— Засега не, господине. Просто елате в колата за минута-две, ако нямате нищо против.
Звучеше почти като молба, но не беше.
— Разбира се — отвърна Били. — Идвам.
Откъм главния път се появи втора патрулна кола, която спря на десет крачки от първата.
Били посегна към бравата, за да затвори входната врата, но сержант Наполитино се обади.
— Защо не я оставите отворена, господине?
В интонацията му не се четеше нито въпрос, нито подкана. Били остави вратата отворена.
Наполитино явно очакваше Били да върви отпред. Били прескочи половинлитровата бутилка и разляното уиски. Макар че локвата бе отпреди поне петнайсет минути, под горещото слънце се бе изпарила по-малко от половината. Насред замрелия въздух верандата смърдеше на уиски.
Били слезе по стълбите и тръгна по поляната. Не се престори, че залита. Не беше достатъчно добър актьор, за да се прави на пиян, и ако се опиташе, нямаше да изглежда автентично. Трябваше да разчита на вонящия си дъх, за да покаже, че е пил, и да придаде правдоподобност на историята, която се канеше да разкаже.
От втората патрулна кола излезе друг полицай. Били го позна — Сам Собиески. Той също бе сержант, може би с пет години по-възрастен от Наполитино. Собиески идваше в бара от време на време, обикновено с жена. Повече го интересуваше храната, отколкото пиенето, и нормата му беше две бири. Били не го познаваше добре. Не бяха приятели, но пак по-добре, отколкото да се оправя с двама непознати.
От поляната Били се обърна и погледна към къщата. Наполитино все още беше на верандата. Сержантът слезе по стъпалата и продължи надолу, без да застава с гръб към отворената врата и прозорците, но и без да изглежда неспокоен.