— Не, не е сериозно. Имам дърводелска работилница в гаража. Сам съм си направил всички шкафчета в къщата. Снощи се захванах да режа едно парче дърво и в дъската имаше чеп. Трионът спука чепа и няколко трески ми се забиха в челото.
— Човек може да загуби око така — рече Собиески.
— Нося предпазни очила.
— Бяхте ли на лекар? — попита Наполитино.
— Не. Нямаше нужда, бяха просто трески. Извадих ги с пинсети. Сложих превръзка, защото разкъсах кожата още повече, докато ги вадех.
— Може да се инфектира.
— Почистих раните със спирт и кислородна вода, после ги намазах с неоспорин. Ще ми мине. Случват се такива работи.
Били усети, че отговорите му звучат задоволително. В собствените си уши той не звучеше като човек, който действа под нечий натиск, който трябва да реши въпрос на живот и смърт.
Слънцето беше горещо като пещ, като ковачница и жегата, идеща от колата, беше по-силна и от микровълнова печка, но той запази самообладание.
Разпитът прие по-отрицателен и агресивен характер, но той не забеляза това веднага.
— Господин Уайлс — подхвана Наполитино, — обадихте ли се после на „Справки“?
— Какво?
— След като погрешка избрахте 911 и затворихте, избрахте ли 411, както възнамерявахте?
— Не, просто поседях една минута и мислех какво съм направил.
— Седели сте цяла минута и сте мислили за това как погрешка сте набрали 911?
— Е, не цяла минута, колкото там беше. Не исках пак да сбъркам. Чувствах се малко замаян. Както казах, мъчи ме стомахът. После ми се обади Розалин.
— Преди да успеете да се обадите на 411, ви се обади тя?
— Точно така.
— След разговора ви с оператора на 911…
— Розалин.
— Да. След като говорихте с нея, обадихте ли се на 411?
Телефонната компания таксуваше всяко обаждане на 411.
Ако беше звънял на този номер, те щяха да го регистрират.
— Не — отвърна Били. — Почувствах се като идиот. Прииска ми се да пийна нещо.
Идеята за пиенето дойде естествено, не като част от опитите му да ги убеди, че е пиян. По негово мнение думите му звучаха гладко и убедително.
Наполитино продължи:
— Кой номер щяхте да поискате, ако бяхте избрали 411?
Били осъзна, че тези въпроси вече не касаеха състоянието и сигурността му. В тях прозираше завоалиран антагонизъм, едва доловим, но безспорен. Замисли се дали да не повдигне въпроса и да ги попита за намеренията им, но не искаше да изглежда гузен.
— На Стийв — каза той. — На Стийв Зилис.
— А той е…?
— Барман.
— Замества ви, когато сте болен ли? — поиска да разбере Наполитино.
— Не, той поема смяната след мен. Какво значение има?
— Защо искахте да му се обадите?
— Исках да го предупредя, че ме няма и че ще има много за чистене, защото Джеки е обслужвал сам бара.
— Джеки? — поинтересува се Наполитино.
— Джеки О’Хара, собственикът. Той ме замества. Джеки не чисти редовно работния бар отдолу, натрупват се мръсни чаши и има разсипано. Който е на смяна след него трябва да се блъска петнадесет минути, за да приведе нещата в ред.
Всеки път, когато се налагаше да даде по-подробно обяснение, Били чуваше как гласът му трепери. Сигурен бе, че не си въобразява и че сержантите също го долавят.
Може би всички говореха така, когато дълго време ги разпитваха полицаи. Може би беше естествено да е притеснен. Прекаленото жестикулиране обаче не беше естествено, особено за Били. Докато обясняваше, ръкомахаше повече от обикновено и не можеше да се овладее. Той пъхна отбранително ръце в джобовете на панталона си, като се стараеше жестът му да изглежда непринуден. Във всеки джоб пръстите му напипаха 3 патрона — резервните амуниции.
— Значи, искахте да предупредите Стийв Зилис, че го чака чистене — продължи разпита Наполитино.
— Точно така.
— И не знаете телефонния номер на господин Зилис?
— Не му звъня често.
Това вече не бяха невинни въпроси и отговори. Все още не бяха преминали към официален разпит, но нещата вървяха натам. Били не можеше да си обясни защо — явно отговорите и поведението му не отклоняваха подозренията, както той си мислеше.
— Телефонът на господин Зилис няма ли го в указателя?
— Предполагам, че го има, но понякога е по-лесно да се обадиш на 411.
— Освен ако погрешка не набереш 911 — рече Наполитино.