Били реши, че ще е по-добре да замълчи, вместо да се самобичува за глупостта си, както бе направил преди. Ако положението се влошеше дотам, че да го претърсят, щяха да намерят куршумите в джобовете му. Дали щеше да успее да обясни наличието им с още някоя бърза и убедителна лъжа? В момента такава не му идваше наум. Не можеше да повярва, че ще се стигне дотам. Сержантите бяха дошли от загриженост за безопасността му. Трябваше само да ги убеди, че нищо не го заплашва, и те щяха да си отидат.
Нещо, което беше или не беше казал, ги караше да се съмняват. Трябваше да намери правилните думи, магическите думи, и те щяха да си отидат. Ето че пак го мъчеше безсилието на езика.
Колкото и реална да изглеждаше промяната в отношението на Наполитино, нещо в Били настояваше, че си въобразява. Усилията да прикрива тревогата си бяха изкривили възприятията му, бяха го изпълнили с известна доза параноя.
Той си напомни да стои неподвижно, да бъде търпелив.
— Господин Уайлс — подхвана пак Наполитино, — абсолютно ли сте сигурен, че сам сте набрал 911?
Макар че Били разбираше всяка отделна дума на този въпрос, не можеше да проумее смисъла му. Не схващаше каква беше целта на въпроса и предвид всичко, което им бе казал дотук, не можеше да си представи какъв отговор очакват.
— Има ли някаква вероятност да е позвънил някой друг в къщата ви? — притисна го Наполитино.
За момент Били си помисли, че по някакъв начин са научили за психопата, но после разбра. После разбра.
Сержант Наполитино формулираше думите си така, че да не даде възможност на адвокат да оспорва законността на полицейската процедура. Въпросът, който всъщност искаше да зададе, беше по-директен: Господин Уайлс, държите ли насила някого в дома си? Да не би тя да се е освободила и да е набрала 911, но вие да сте й изтръгнали телефона и да сте затворили с надеждата, че връзката не се е осъществила?
За да го попита така директно, Наполитино трябваше първо да информира Били относно конституционните му права — че може да не отговаря на въпросите и да поиска адвокат по време на разпита.
Били Уайлс беше заподозрян. Бяха на ръба. На ръба на пропаст.
Никога мозъкът на Били не беше изчислявал така трескаво възможните ходове и последствията им, съзнавайки че с всяка секунда колебание изглежда все по-виновен. За щастие не беше нужно да имитира слисване. Ченето му сякаш се откачи. Понеже не вярваше, че ще изиграе убедително ролята на разгневен или възмутен, Били реши да изрази истинската си изненада.
— Велики боже, да не би да мислите…? Наистина ли мислите, че аз… Велики боже! Смятах, че съм последният човек, който прилича на Ханибал Лектър.
Наполитино не каза нищо. Собиески също. Погледите им бяха пронизващи като оста на въртящ се жироскоп.
— Разбира се, вие сте длъжни да проверите — продължи Били. — Ясно, разбирам ви. Няма проблем. Ако искате, влезте и огледайте.
— Господин Уайлс, да разбирам ли, че ни каните да претърсим къщата ви за някой натрапник?
Пръстите на Били докосваха патроните в джобовете му, в съзнанието си виждаше сянката на Котъл, сврян в дупката под бюрото…
— Проверявайте каквото искате — каза той приветливо, сякаш изпитваше облекчение, че най-сетне е разбрал какво искат от него. — Давайте.
— Господин Уайлс, аз не съм искал да претърся дома ви. Нали разбирате какво е положението?
— Да, разбирам. Нямам нищо против. Давайте.
Ако имаха покана да влязат, всички доказателства, които намереха, можеха да се използват в съда. Ако обаче влезеха непоканени, без съдебно разрешение или сериозна причина да вярват, че някой вътре е в опасност, същите доказателства щяха да бъдат отхвърлени от съда.
Полицаите можеха да са изтълкували готовността на Били да сътрудничи като знак за невинност. Той се отпусна дотолкова, че извади ръцете си от джобовете. Ако беше открит, ненапрегнат и ги насърчеше, може би щяха да решат, че няма какво да крие, и да си тръгнат, без да претърсват къщата.
Наполитино хвърли поглед към Собиески и Собиески кимна.
— Господин Уайлс, щом така ще се почувствате по-добре, ще хвърля един поглед на къщата.
Сержант Наполитино заобиколи отпред патрулната кола и се отправи към верандата, а Били остана със Собиески.
Глава 30
„Човек издава вината си в страха да не се издаде“, бе казал някой, може би Шекспир, може би О Джей Симпсън. Били не можеше да си спомни кой бе успял да изрази тази мисъл толкова точно, но сега усети много осезателно истината в афоризма.